Print

 За текстовете на Яна Борисова по повод спектакъла на Деси Шпатова „Тихи невидими хора” в Младежки театър „Николай Бинев”

                                                   

Текстовете на Яна Борисова имат няколко достойнства, които ги превръщат в новина за българското драматургично писане. Първото и най-натрапчиво от тях е – лекотата, естествеността и таланта, с които са изляти като че ли на един дъх, без да се опасяват от драматургична нешколуваност, професионална недостатъчност или социално лекомислие. Незасегнати от преднамереността на намерението – да пиша оригинално, да пиша за важните неща, да обсъждам вечните истини и пр. - те притежават жизненост и автентичност, които вибрират във всяка дума и емоция, искрящи с чистота и свежест - така изненадващо за преситените ни сетива.     

                            

  "Малка пиеса за детска стая", реж. Галин Стоев, Театър 199, сн. Симон Варсано

 

Усещането за докосване до бленуваната автентичност във времето на симулакрумите и отложената истинност, което е второ голямо достойнство на пиесите, се носи и от преоткриването на езика, което Яна Борисова прави за себе си и от себе си, за да сътвори свой комуникационен код, валиден само за нейния свят. Езикът изключително изразява вътрешните й нагласи и видение за реалност и така представлява авторова идиосинкразия. Той не е ползван в поредното упражнение по смислообразуване и така отново отдалечен от произхода си, а е като че ли измислен наново, като през него е сътворено паралелно битие със свои закони и енергии. Текстовете на Яна Борисова, привидно реалистични, в ежедневен език и ситуации, всъщност много фино, почти незабележимо разместват фокуса на реалността и очудняват, оприказностяват действителността, като означаемите претърпяват вертикално преместване с „една идея” над обичайната си позиция в „нормалния” свят, за да се открият в друг символен ред, в който смислите не се случват по очакваните канали на съотнасяне между означаващо и означаемо. Силно изявената парадоксалност на изказа, в нарочна прекомерност на места, изопачава – до крайност, до анулиране - логиката на случване на комуникацията и смислите в „разумния” език на „нормалността”. Драматургичната тъкан е изключително материално осезаема, интензивно преплита знаци на обкръжаващата ни среда, ежедневие, дори бит; силно ги приближава до сетивата в техните цветове, миризми, звуци и в тази близост и яркост на присъствието обичайното възприемане е саботирано, за да се отворят нови, неизползвани писти за протичане на информация. В реалните истории за срещи на приятели, ядене на сандвичи и приготвяне на торта, придружена дори от рецепта („Малка пиеса за детска стая”), във видимостта на правенето на фонтани и градини, пеенето в хор, ходенето до Италия („Безшумни звуци”), в конкретността на ситуацията измисляне на реклама на дъвки и конципирането на маркетингови стратегии („Тихи невидими хора”) килимчето на сигурната референта е издърпано изпод краката на разказа и той се запокитва в селенията на въображението и илюзията, където нищо не е това, което изглежда. Привидната простота и баналност са нарочно употребени в тяхната хиперболизираност, но не за да се наподоби абсурдистки ефект, а за да се натрапят детайлите, за да се измести перспективата на възприемане, баналността да бъде „отчуждена” и видяна наново в искрящите основания на съществуването й. Така реалността се прекомпозира и заживява в някаква своя магическа ипостаза в амбивалентността на бъденето си едновременно действителност и фантазъм, подобно паяжината на съня, която е материална и още повече нематериална, крехка и уязвима във връзките си. Трето достойнство на писането на Яна Борисова е внушението за откривателство на езика и нещата, които „пред смаяните ни сензори”, звучат свежо, ново, вкусно, притежават цялата прелест, очарование и откровение на първия поглед, първата среща, първото назоваване. Тази жива енергия на текстовете, заедно със съвременните герои и език, бизарното чувство за хумор, деликатната емоционалност и изящен език (в абсолютната му подвластност и услужливост на безпределно гъвкавото въображение, склонност към игривост и фантазми на авторката) правят пиесите изключително комуникативни и вдъхновяващи за съвременния зрител.

И в трите текста на Яна Борисова („Приятнострашно” предстои да бъде поставен от Галин Стоев на сцената на Театър 199) са изградени капсулирани ситуации, в които няколко човека интензивно обменят енергии, самоизолирайки се от външния свят, за да постигнат уюта на желаното живеене, на живеенето като личен избор, в което единствено можеш да инвестираш себе си - интелекта и емоциите си - за да го направиш вълнуващо и интересно, а не живеенето по инерция и предписание на социално приемливото. Доколкото всяко затваряне в личен свят и несъобразявяне с потока на живота извън него може да се определи като игра, заради оформянето на компенсаторно пространство със собствени правила, всички текстове на Яна Борисова представляват ситуация на игра – буквална или метафорична. Докато в „Малка пиеса за детска стая” (постановка Галин Стоев, Театър 199, 2008) играта е средство за разгръщане на неуловимите и вълнуващи в своята недоизказаност взаимоотношения между четирима приятели, в „Тихи невидими хора” състоянието на игра е метастазирало и е обхванало всички нива на текста, за да се превърне той в нагледност на самия механизъм на играта, приглушавайки индивидуалните участия – те стават „тихи, невидими”. В своята мрежовидност и немонолитност на множество валенции за изграждане на образи и взаимоотношения, на възможности за разместване на играчите, репликите, текстът е изключително театрален и отворен към сценични интерпретации – първо защото представлява скелет на някакъв феномен и второ защото този феномен е именно играта. Всякакви класически драматургични белези като конфликт, характери, фабула, сюжет и пр. са неоткриваеми (както впрочем и в другите текстове на Яна Борисова). Това, което се случва в пиесата, е езиково перформиране, което предава самата същност на перформирането като възможен избор за неесенциално битие във флуидна идентичност, избягване на определеността и уталожването в обичайни форми. Едно от преимуществата на подобен текст е в неговата благосклонност към всевъзможни сценични игри и манипулации и изключителната му пропускливост и интер/интра/активен дизайн. Смятам това за постижение на авторката – да изгради подобна демократична структура на отворения код (изобщо да работи с такава демократична и толерантна към другостта на четенето нагласа), която няма задължителен характер, предполага чуждата перспектива – режисьорска, актьорска, зрителска – за да формулира латентните си смисли и значения, няма претенции за изказване на оптимални истини, няма самонадеяността да обсъжда големите проблеми (и по този начин се отличава от голяма част от творенията на българското изкуство, което страда от комлекса, че не е досатъчно голямо и важно и произвежда творби, които искат да кажат Всичко и да го направят по Изключителен начин (затова повечето филми напр. са свръхконцептуални с уклон към арт кино), и в това си мащабно намерение естествено се провалят). Второ, смятам, че подобни текстове са важни за българския театрален и драматургичен контекст заради това, че отварят нови/други пространства на различието и многообразието (нещо изключително нужно на стагнираната в хомогенност българска театрална среда) в мисленето за начините на правене и писане за театър, без да изчерпват спектъра и без да претендират за вярност. И трето това е писане, което не обслужва никакви каузи – национални, европейски, естетически, етнографски, на източно-европейската екзотичност и в този смисъл е автентично и некорумпирано, спокойно и искрено в намеренията си (по повод представлението „Тихи невидими хора” прочетох в интернет форумите, че Яна Борисова била истинска европейка - именно в това се състои нейната европейска принадлежност: че със самочувствие е при себе си).

Като че ли има два основни начина за подхождане към текст, който изцяло се случва през перформиращия език – възможно най-реалистично и абстрахирано от театрална преднамереност изговаряне на текста, с абсолютното спокойствие на хора, които не осъзнават „неестествеността” на своята ситуация и реч и в празното пространство, отворено от това противоречие, да се случи играта. Другото възможно посягане е ситуацията на игра да се използва за завихряне на театралната илюзия и прекомерността на текста да премине в прекомерност на сценичната игра. (Има и друг вариант – текстът да се превърне в битова абсурдна комедия, което тук не допускаме). В авторския си спектакъл (Младежки театър „Николай Бинев”) Деси Шпатова е направила избора си в полза на втория подход, като е изследвала механизмите на живеенето като игра и на играта като живеене през силно театрализирано актьорско присъствие. Езикът е преекспониран и изигран, актьорите са в превъзбуда и преднамереност на сценичната си условност, като перформирането е подчертано. Отвъд засилената изкуственост, която илюстрира ситуацията на игра, задълбочаваща се от наслагването на драматургичната и сценичната презумпция, нежно и носталгично се отлага усещане за поетичност и съкровеност. Смешките преливат в екзалтация, като че ли е търсена неистовост на хумористичния ефект, но без да се прехвърля мярата и да се изпада в самоцелност. Текстът е ползван избирателно (с вътрешни съкращения), без това да накърни качествата и да наруши възприемането му, което се дължи на неговата структура, предоставяща правото на избор. Селективността на Деси Шпатова (и на актьорския екип - Станка Калчева, Ангелина Славова, Николай Луканов, Вежен Велчовски, Малин Кръстев, Владимир Пенев) се е подчинила на опита да се уловят и усилят през медията на сцената лиричните нотки на мечтанието и живеенето в паралелен свят. За да балансира изнесената игровост и да я удържи от пропадане в битова комичност, Шпатова се лишава от някои комични ситуации и езикови игри (както и от финала на пиесата, в който отново се прокрадва присъствието на външния свят), за да сгъсти метафизичното усещане. През стихията на играта и актьорската развихреност Деси Шпатова успява да изгради драматургията на копнежа по съществуване в света на вълшебствата и фантазма и свободната подмяна на идентичности - всяка следваща все по-изключителна и по-вълнуваща – присъщ на човешкото същество. Елегантната визия на спектакъла (сценография и костюми – Деси Шпатова), решена предимно в нюанси на бялото, създава много подходяща виртуална среда за възприемането на оттенъка на поетичност, носен от фантазиите на героите за изключителност, красота и одухотвореност, всичките аз-образи – холограми на най-смелите ни възжелавания. Това напомня чеховата емоционална гама, както и обичайната иконография на сценичните му реализации, към които Деси Шпатова с нежна ирония и упование отпраща, интелигентно допълвайки загатнатия Чехов в текста (играта на „три сестри”).

Текстът е определен от своята авторка като абсурдна комедия, в която комуникацията и разбирането са провалени. За разлика от идиома на абсурдизма, тук това не е трагична констатация и болезнено преживяване, а в постабсурдистки маниер – е само начало на път към тяхното преоткриване в една паралелна реалност. Спектакълът на Деси Шпатова е успял да употреби комичния потенциал без остатък, та и отвъд, но и да сподели своето романтично видение за този паралелен свят.       

 

Мирослава Мариянова

Текстът е публикуван във в-к "Литературен вестник", бр. 25 - 31.03.2009

 

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.