Print

Танцът, изграждащ пространство     


                                                     

Абстрактността на физическите движения и „танцът” на визуалните форми влизат в особена зависимост в спектакъла „Monocrossing”, копродукция на Derida Dance Company. Албена Тагарева проследява как.

         Абстрактността на физическите движения и „танцът” на визуалните форми влизат в особена зависимост в спектакъла „Monocrossing”, копродукция на Derida Dance Company. Изчистена и стилизирана, сведена до линии и пулсиращи движения, цялостната хореография изразява нуждата от докосване, допир и пресичане, пресрещане в пространството на две различни житейски траектории.

          Танцовият спектакъл „Monocrossing”, хореография Живко Желязков, визуална среда Полина Стоянова, може да се определи като „танц на дигиталната медия”. Движенията, посредством взаимодействие с прожектирани изображения, изграждат визуалната среда и пространството, в което се случват. Това са и двата ключови елемента, върху които е базиран спектакълът. Живото, движещо се тяло търси и се „намества” в средата, която не е константна. Изпълнителките Джънгин Лий (Южна Корея) и Мариан Харгитаи (Унгария) изследват с движения предоставеното им от прожекцията пространство. Те преминават през лабиринти, лутат се в големи светли петна, докато не успеят да пресрещнат собствените си същества.

           В танцовата зала на Derida Dance Center няма нищо друго освен двете изпълнителки, дори осветлението е приглушено почти изцяло, до момента, в който на пода започват да се разтварят две бели светлинни полета - единствените знаци за границите на сценичната площадка. Хореографията на Живко Желязков е създадена въз основата на диалогичността между живото тяло на танцьорите и средата, в която то се намира. Взаимодействието между живите изпълнители на сцената и дигиталната визуална медия е възлово за изграждането на концепцията на спектакъла, преобръщайки опозицията между тялото и пространството, където тялото е активният елемент. В спектакъла движението на прожекцията обуславя средата като движещ се елемент, активно участващ в действието.

Диалогът между материалната сценична средата и артистите е източникът на значенията в него.  От една страна, той може да се възприеме като имагинерен поради природата на образа (абстрактна прожекция, която съществува единствено чрез техническите средства), но от друга, е напълно действителен и осезаем – тъй като благодарение на него се осъществява взаимодействието между танцьорите и средата.

Формите от светлина, изграждащи сценичното пространство, имат собствена хореография и линия на движение. Двете изпълнителки също се различават в движенията си, но и се намират в  диалог помежду си. Движенията, които изграждат танца им, могат да се определят като хаотични – „разхвърляни” във всички посоки и в същото време някак опитващи се да се вместят в определените рамки, задавани от  светлинните петна. Усещането за диалог по време на танца между Джънгин Лий и Мариан Харгитаи се създава от „прехвърлянето” на движенчески елементи. Една  композиция се изпълнява от двете през определен интервал от време, донякъде последователно, но не и в дословно повтарящ се ред.  

Прожекцията в същността си не е нито видеообраз, нито прожекция на нещо съществуващо в ежедневието ни, като природни картини или части от нещо познато – части от живота извън и на сцената. Тя представлява движещи се геометрични форми, които изграждат сценографията на спектакъла. Материалното напълно отсъства – средата е дигитална и се изплъзва, буквално изпод краката на танцьорите. „Технологиите на сцената, всъщност предпоставят отсъствието – напомнящо ни за света, който не виждаме и който е част от нашето всекидневие.”[1] Като квадратите и правоъгълниците от светлина, очертаващи се на пода, в които се наместват танцьорите. Едни абстрактни форми, създаващи усещане за пространство и за реалност тук и сега. Тази виртуална реалност, проектирана на сцената, има собствени линии на движение – два отделни визуални образа, които са в диалог както помежду си, така и с изпълнителите. В един и същи момент медията се оказва участник в спектакъла и негова среда.

 

 

На сцената (на танцовия под) пред нас се случва медия арт-ът на Полина Стоянова - характеристиката му като визуално изкуство е, че  е компютърно създадено и не би могло да съществува без необходимите технически изисквания. Така на сцената имаме две напълно независими едно от друго изкуства, които се пресичат пред очите на зрителите. Танцът и визуалната медия са равностойни партньори в представлението.

 Прожекцията представлява два бели правоъгълника, които се движат по пода, понякога в синхрон, но понякога не. Създават усещане за светъл коридор, който криволичи и постепенно изчезва, „лампите изгасват”, той става все по-тъмен и все повече се скъсява, докато не се слее с мрака. После се появява на друго място, разширява се, придвижва се на странни извивки и отново изчезва. Джънгин Лий и Мариан Харгитаи съществуват в тези светли коридори, опитвайки се да отгатнат посоката, в която ще кривнат, опитвайки се да избегнат напълното им изчезване и да „хванат” началното им просветване.

Медията изгражда пространствата, в които изпълнителите съществуват. Тя не е натоварена със други значения освен тези, които трябва да се създадат от контакта с изпълнителите, поради това е и толкова семпла. Стремежът към съществуването и вечното надбягване с независещи от човека препятствия, желанието да не си сам пораждат импулс за движение и подтиква към търсене на другия. В спектакъла е премахната всяка възможност за напластяване, привнасяне на значения от външния му свят. Той е оголен и сведен до неговата есенция, което го прави свръх минималистичен. „Monocrossing” е пример за това как дигиталната визуална медия може да бъде използвана, за да „вглъби” една постановка в нейните граници, обратно на присъщото за театъра „разширяване”. „Идеята за „на” и „извън” сцената е толкова силен образ, който засилва театралния език.”[2], но тук спектакълът се „отказва” от възможността за тази театралност и се впуска да изследва първичните взаимоотношения – желанието за среща между човешките същества.        

 Албена Тагарева

 

MONOCROSSING  

Идея и хореография: Живко Желязков
Визуална среда:
Полина Стоянова
Музика
: Иван Шопов
Танц
: Джънгин Лий (Южна Корея) / Филип Миланов (България) и Мариан Харгитаи (Унгария)
Костюми: Снежана Папазова

Продукционен мениджър: Атанас Маев (България) и Дора Трифонов (Унгария)
Копродукция на Derida Dance Company и Central Europe Dance Theater, Будапеща с подкрепата на Министерство на културата.Премиера: 8 март 2013, Derida Dance Center

 

Статията се публикува като част от рубриката "Свободната сцена на фокус", която се поддържа с подрепата на Национален фонд "Култура". 

                                                                                                                                                                        



[1] Aronson, Arnold, Looking into the abyss: essays on scenography”, The University of Michigan press, Michigan, USA, 2005, p. 47

[2]ibid., p. 60

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.