Print

ДНК-ПРОСТРАНСТВО ЗА СЪВРЕМЕНЕН ТАНЦ И ПЪРФОРМАНС: съзидателен процес на взаимно вдъхновение и изграждане

 

ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс и неговият артистичен директор Мира Тодорова получиха наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата за 2017 г. в категорията "Съвременни перформативни и мултижанрови изкуства". За това как се изграждат структури за съвременни изкуства, за изминатия път на ДНК от основаването му в края на 2015 г. досега и за визиите, идеите и ценностите, зад които пространството застава, разказва Мира Тодорова в интервю на Елена Ангелова за „Литературен вестник“.

Какви обстоятелства провокираха създаването на ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс? Какъв беше процесът на изграждане на тази структура към НДК?

През април 2015 Мирослав Боршош, тогавашният директор на НДК, ме покани да разгледам едно пространство – бившата дискотека Blender – с идеята да се заема с превръщането му в пространство за изкуство. Този смел, щедро-неразумен жест ми се стори достатъчно извънреден, за да бъде пренебрегнат. Обикновено сме свидетели на обратното конвертиране – от място за изкуство в място за забавление. Тук намерението беше трансформация в обратната посока, което е буквално процеп във времето и пространството, в който аз реших да се хвърля през глава. Създаването на ДНК като пространство за съвременен танц и пърформанс целеше съсредоточаване на фокуса върху жанрове, които в България остават все още неотчленими в общото театрално поле. А местният контекст, в който пространството заработи, може да се обобщи с активни опити на свободното изкуство да изгради устойчива среда за своето съществуване в близко партньорство с града, с българските и европейските мрежи и структури. Кайросът, който „позволи” появата на ДНК, някак се оказа точното време и пространство, в което вече отдавна отекваше нуждата от нови структури, които да работят по различен начин, необременен от йерархии, предварителни подредби, които функционират, като/за да препотвърждават статуквото. Жестовете на съвременното изкуство сами по себе си правят свят, който не би могъл да бъде настанен адекватно в старите типове организации и разбирания. Те сами извикват нови констелации от хора, енергии и начини на организация, в които да се разгърнат пълноценно, верни на себе си, без да се налага да се нагласят, прекрояват, за да „фитнат” на наличните ресурс, инфраструктура, разбирания и пр. А самият процес на изграждане на структурата на ДНК е едно колкото разумно, толкова и интуитивно, но винаги грижливо, модериране на възможности и невъзможности.   

                                                                                                    "Фейсбук театър"| Иво Димчев| награда ИКАР 2015 за съвременен танц и пърформанс

Как бихте определили ролята, позицията на ДНК в контекста на съвременната независима сцена в София?

Това, което ДНК се опитва да прави, е да партнира на независимата сцена, проекти, артисти. Не отстранено да предоставя пространство, не толкова да работи „за”, но да работи „с” независимия сектор. Да има своя отличим профил, политики, етос, през които да влиза в диалога със средата, в съзидателен процес на взаимно вдъхновение и изграждане.

Бихте ли разказали как протича процесът на програмиране? Какво ви води в селектирането?

Процесът на съставяне на българската програма се основава на диалога с артисти/организации, които предлагат проекти, като заедно обсъждаме съобразността им спрямо концепцията, целите и мисиите на ДНК. За мен е важно те да бъдат удържани, за да не се превръщаме в просто поредно пространство без собствена физиономия и позиция. А чуждите проекти, които се опитваме да поддържаме  регулярно в афиша на ДНК, се подчиняват на моите вкус и разбирания за неща, които най-общо казано предизвикват „дисенсус”. Не ме интересуват неща, които влизат в консенсус с обичайни, лесни, спокойни нагласи, неща, които поне малко не „тревожат”. Както пише Зейди Смит в едно свое есе: ролята на добрата литература е да успокои разтревожените и да разтревожи спокойните. Бих искала да успяваме да правим същото.  

ДНК се откри през ноември 2015 г. и оттогава са изминали почти две години. Каква е равносметката от опита досега, какво намирате за положително и пълноценно? Бихте ли искали да промените нещо в начина, по който работи пространството, в бъдещите му програми и планове?

За две години успяхме да изградим устойчиви взаимоотношения със свободната сцена, като представяме регулярно независими проекти, така че това да прави смисъл, от една страна, за самите артисти и тяхната работа. Тя получава видимост отвъд неколкократното първоначално изиграване, което иначе силно обезсмисля изначално заниманието с танц и пърформанс на независим принцип, премествайки фокуса върху самото произвеждане на продукти отвъд проблема за краткия им публичен живот.

 

 

"Борхестриптих"| автор и режисьор: Ясен Василев |пърформанс-четене в рамките на "ПроТекст" 2016 в ДНК

 От друга страна, успяхме да изградим трайни отношения и с публиката, която вече култивира специфични очаквания към програмата на пространството – като ритъм, естетика, дискурс. Инициирахме няколко проекти – за работа с ученици в гимназиална възраст „Извинени присъствия”, чуждестранна програма със спектакли, уъркшопи, дискусии, разговори с публики, която поддържаме от самото начало, като осигуряваме достъп на българката публика до интересни спектакли, артисти, проекти от Европа и света. Това, което бих си пожелала за в бъдеще, е да постигнем устойчивост в спокойна среда с ясни правила и дългосрочни визии, в които да можем да разгръщаме потенциала си.   

На сцената на ДНК станахме свидетели на запомнящи се чуждестранни представления от програмата „Мигриращото тяло“. Смятате ли, че те влияят на съвременната независима сцена у нас?

„Мигриращото тяло“ е международната платформа на ДНК, която е концептуално основана на идеята за тялото в постоянно движение. Tялото вече не е завършеното, уникално, оригинално, автономно цяло. То e конструкт в процес, work in progress, поле на динамичен трафик на социални, културни, биологически, исторически и всякакви елементи и самото то е в непрекъснат процес на преформулиране, един неспирен поток на трансформации и превръщания. В този смисъл, ако изтеглим кадъра към по-общата парадигма на съвремието, интернационализирането и интеркултуризирането на средата, влизането на различните контексти в динамичен обмен е не само изключително важно, но и някак адекватно и естествено на съвремието. Още повече когато става дума за подобен вид съвременно изкуство, което не може да бъде локален феномен. В този смисъл мисля, че влиянието на тази програма върху независимата сцена у нас, най-вече в смисъл на интеракция между българската и чуждата среда, е неминуемо.

 

разговор на Мира Тодорова с танцовите артисти Марко Беретини и Мари-Каролин Хоминал (Швейцария) след представлението "ifeel2", част от програмата "Мигриращото тяло"

Уъркшопите, дискусиите, редовните разговори с публиката след представленията правят ДНК също и пространство за обратна връзка и за професионализиране на артистите. Беше ли това заложено в първоначалната идея и как стигнахте до този модел?

Да, изграждане на цялостен дискурсивен и рецептивен контекст на случващото се в ДНК винаги е било част от концепцията на пространството. Вярвам, че за развитието и подкрепата на каквато и да е среда е важно да се адресират равностойно всички нейни елементи. А те са не само артистичните проекти и хората, които стоят зад тях, но и критическата рефлексия и публиките, които са реалният им адресат. И другото е, че когато обсъждаме жанрове като съвременен танц и пърформанс и независим/свободен принцип – не само като организаране и администриране на самия работен процес, но и като различна идеология и ценности – вече не става дума само за „производството” на крайни продукти, но и за изследване на самите инструменти, тенденции, концепции, което развива самото изкуство и артистичните/дискурсивни подходи. 

И последен въпрос – какво е усещането след наградата на Столична община? По какъв начин приемате това и повлиява ли бъдещата ви работа?

Щастлива съм и благодарна за наградата на Столична община, която възприемам като жест на разпознаване на важни усилия, насочени във вярна посока. Надявам се тази награда да се окаже логичен и осъзнат жест, който съдържа не само мотивираща предистория и ситуационна емоция, но и предначертание за бъдещето.    

 Материалът се препубликува от в-к "Литературен вестник", бр. 30/2017. Заглавието е на "Нови драматургии".

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.