Print

Семинар “Писане за съвременен танц”

в рамките на Sofia Dance Week 2008

 

Водещ: Рок Вевар, Словения

Времетраене: 22 - 24 септември 2008

Място на провеждането – НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”

 

Целта на критическия семинар е участниците да се запознаят със съвременните тенденции в изучаването и писането за съвременния танц. Това е първата по рода си инициатива в страната Провеждането на критическия семинар като паралелно събитие на първото издание на международния фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week (http://www.sofiadanceweek.com)  дава възможност за симултанна провокация – както на практиците, така и на теоретичната мисъл,  да работят в посока на развиването в България на това изкуство. Участниците в семинара  анализират устно и писмено гледаните спектакли, дискутират с водещия  историческото развитие на съвременния танц в широкия европейски и световен културен и контекст.

Семинарът е предназначен за завършващи студенти и млади професионалисти в сферата на театъра, танца, хуманитарните науки, културния мениджмънт и журналистика. Той ще въведе в основни теоретични концепции и аналитични подходи към съвременния танц. Работен език е английски.

В заключение на семинара за среща-разговор е поканена Мила Искренова - хореограф и основен селекционер и консултант на програмата на SDW.


Професионална биография на водещия:

Водещият Рок Вевар е драматург, режисьор и теоретик на съвременното танцово изкуство, член на редакционния съвет на едно от водещите специализирани издания за съвременни сценични изкуства „Маска” (Словения), автор в редица национални и международни издания, лектор на множество международни семинари по теория, критика и драматургия на съвременния театър и танц. Част е от международния консултантски екип по танцова драматургия Dramaturgy Coaching. След семинара в София Рок Вевар отпътува за международния театрален фестивал в Нитра, където в рамките на проекта F.I.T. (мрежа на международни театрални фестивали от централна Европа Festival in Transition) ще води поредната сесия на многогодишния проект за театър и комуникация Mobile Lab workshops.

 

Семинарът се осъществява с подкрепата на Министерство на външните
работи по програма "Комуникационна стратегия на Република България за
Европейския съюз" и със съдействието на НАТФИЗ «Кръстьо Сарафов»

Благодарим за партньорството на Sofia Dance Week и Мила Искренова.

 

 

 

 


 

 

ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН ДА СЕ ЗАПОЧНЕ Е КАТО СЕ ЗАПОЧНЕ

                                      от Диана Папазова, Михаела Димитрова

 

Между 22 и 24 септември платформа „Нови Драматургии” и Sofia Dance Week с любезното домакинство на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” успяха да осъществят (и тук клишето ще е наложително и важно) първия в България семинар за критическо писане за съвременен танц в рамките на първото (да се надяваме, не и последното) издание на международния танцов фестивал Sofia Dance Week.

 Този workshop беше различен от обичайно организираните по няколко причини. Първо, той не беше само рекламен трик, осигуряващ пропуск на участниците за всички представления, а изразяваше осъзнатата необходимост на организаторите, че писането за танц е сериозно занимание, което изисква солидна теоретична/философска подготовка. Второ, защото и селектираните участници бяха наистина мотивирани да открият възможните подходи за анализ и интерпретация на спектакли, заявили се като съвременен танц, физически театър или пърформанс. И не на последно място, защото този заряд и ентусиазъм се препотвърдиха в отговорността, но и приятелската отвореност на водещия Рок Вевар. Младият словенски теоретик доказа, че един семинар може да бъде едновременно сериозен, полезен и смислен, ангажиращ, но и неформално-игрови, диалогичен.

  Заявената от организаторите основна цел на семинара бе да запознае участниците в него с разнопосочните тенденции в съвременния танц и с основните теоретични концепции и подходи към него. Докато публиката на фестивала Sofia Dance Week танцуваше в Борисовата градина, на импровизираната сцена пред НДК или в ритъма на някой от спектаклите, групата театроведи, културолози, танцьори, хореографи, журналисти и други “изкушени” развиваха или тепърва полагаха основите на своето теоретично и критическо мислене за съвременен танц.

Подразбира се, че характерът на семинара е наваксващо-информативен, както в историческа, така и във философско-теоретична перспектива.  Ситуацията го изисква. Специализирали в тази област критици или журналисти в България почти липсват.  Спектаклите, заявяващи се като “съвременен танц”, са ограничен брой. Между тези две звена масовата публика (тази, която в рамките поне на един сезон би изпълвала театралните салони) остава абсолютно неподготвена как да възприема и разбира всичко онова, което би могъл да е съвременният танц.

Не случайно точно това беше и първият въпрос, пред който бяхме изправени като участници в семинара - “Какво е съвременен танц?”. Въпрос основен и рамкиращ целия уъркшоп (а и самия фестивал). И докато селекцията на спектаклите от фестивалната програма до голяма степен беше подчинена на функцията „представителна извадка” (може би функция на всяко първо по рода си събитие),  остензивна дефиниция от типа „и това е”,  отговорът за теоретика никак не е лесен.

 Предвид множеството различни посоки в развитие на танца след оттласкването му от класическия балет, пресичането на жанрове, засилващата се интердисциплинарност в подхода и медията, проблематичната хронологизация на една история на съвременния танц, според Рок Вевар “критерий” би трябвало да бъде всеки новопoявил се спектакъл, който предефинира разбирането за “contemporary dance”. Всъщност самото понятие “contemporary dance” е родово. То обединява различни форми на представяне на танца през 20ти век – модерен балет, физически театър, пърформанс, танц-театър, които всеки път предизвикват границите на полето. Рок твърдеше, че понятието е свързано и с личния вкус на артиста и той трябва да работи в посока, която го трансгресира. Това важи и за съвременното изкуство като цяло, в което всяко “произведение” наново задава въпроса „Какво е?” с появата си и същевременно му отговаря.

През първия ден Рок Вевар сподели с нас личната си методология за създаване на критически текст. Схващането, че теорията блокира изкуството и то трябва да се възприема чувствено, е крайно остаряло и неприемливо в контекста на съвремемнните изкуства. Критическото писане е по-малко субективно и занимаващо се с преживяванията  на гледащия. Професионалният подход изисква аналитично вглеждане и търсене на подстъп, ключ към концепцията на танца, по думите на Рок – откриване на точка, структура или перспектива, която семиотизира, дава значение на цялото представление.

Рок разказа, че самият той се стреми да събере максимално изчерпателна информация за контекста и произхода на хореографите или театъра, които ще гледа, чете текстове за предишни спектакли и разиграва предварителен сценарий как би изглеждал спектакъла. Подготвяйки своята визия от информационните фрагменти, критикът трябва да се опита да ограничи влиянието на предразсъдъците си, а после да наисити до изтощение очакванията си. Така е възможно пърформансът да го изненада дотолкова, че да преобърне перцепцията му.

Преплитайки легендарни имена на танцьори и хореографи от историческото развитие на модерния танц с основни теоретични концепции и подходи към него, Рок Вевар показа, че тласък в развитието на съвременния танц дава най-вече засилената философска рефлексия върху тялото през ХХ век. Пишещият за танц не бива да пренебрегва натрупаната вече теория в различни области на науката, тъй като именно тя му предоставя критически инструменти за интерпретация. Богатият визуален и теоретичен опит възпрепятства “чистото” възприятие на даден спектакъл. Но нима днес можем да гледаме “непредубедено”, когато естетическите концепции от миналото са вече вписани в нашия поглед? Рок цитира Джон Мартин - “Contemporary dance is not a system. Its a statement”, т.е. дефинира послание, което трябва да бъде, ако не реконструирано, то поне ситуирано в контекст. Заемането на критически инструменти от различни теоретични полета изглежда напълно логично като се има предвид, че танцът днес винаги е “някъде между”, т.е. смесица между поне две изкуства. Той често прибягва до изразните средствата на театъра, цирка, визуалните изкуства и все повече се ползва от технически нововъведения. Тези т.нар. “multitextual pieces” са част от водещата тенденция на развитие в танцовото изкуство през ХХ век към Вагнеровата идея за “Gesamtkunstwerk” или иначе казано “цялостно-въздействащо произведение на изкуството”.

Дискусията естествено открои и ключовия въпрос “Кой решава, кое/какво е танц?”. Отговорът се оказа изненадващо прост – единствено хореографът/създателят на спектакъла може да разреши това, определяйки представлението си като “танц”. Естественият рефлекс за категоризация и жанрово определяне среща силна съпротива в разнообразието на съвременния танц, който включва и спектакли, приличащи повече на театър, пърформанс или инсталация.

Задачата на критика се усложнява и от факта, че определени танцови техники са превърнати в разпознаваеми стилове, които биват интерпретирани като постмодерни цитати в съвременните танцови спектакли. Знакови имена като Айседора Дънкън, Лой Фулър, Марта Греъм, Пина Бауш и т.н. са вече синоними на определена епоха, разпознаваем танцов стил. Спектаклите, които се появяват след тях, включват този опит в себе си, интерпретират го по нов начин, независимо дали се опитват да се оттласнат от него или се явяват негови последователи. 

Важен момент в критиката на едно представление е и отговорът на въпроса – Как спектакълът вписва зрителя в собствената си логика?, т.е. как интерпретира конвенцията сцена/зала, гледащ/играещ. Рок Вевар припомни т.нар. “subversive affirmation  - особената психологическа реакция, близка до параноята, когато зрителят, достигнал до най-висока степен на идентификация, има чувството, че представлението знае повече за него от него самия. Прекрасен пример за това е спектакълът “The Man I love” (1983) на Пина Бауш. В него мъж, облечен в черен костюм, “изиграва” известната песен по музика на Гершуин само с езика на жестовете, сякаш публиката се състои от глухонеми. Именно това е ключовият момент в спектакъла, а не питането за наличието или липсата на танц в него.

Ако използваме една известна мисъл на Салвадор Дали, бихме могли да кажем, че съвременният танц не само се вдъхновява, но и вдъхновява. Вевар припомни голямото влияние, което спектаклите на Лой Фулър са оказали върху поезията на Маларме. След първата им среща прочутият френски символист възкликва: “Най-накрая знам, как трябва да пиша поезията си”.  

Подобно заразяващо влияние Рок Вевар оказа и върху участниците в семинара, чийто формат от лекционен бързо премина в дискусионен. Обмяната на мнения и опит продължаваше и по време на кратките паузи “за по цигара”, на общите обеди или на по питие след поредния спектакъл, понякога и до малките часове на нощта.

Част от работата на семинара беше гледане и обсъждане на някой от спектаклите от фестивалната програма – „От плюс до минус безкрайност” на Compagnie 111 и “Imago” и “Void” на Kinesthetic Project. Реконструираха се смисли, влияния, основните идеи и изразните средства. Обсъждането на “От плюс до минус безкрайност” включваше и коментар на текстове за спектакъла от английската преса. Това “упражнение” бе много полезно за определяне спецификите на качествената критика за разлика от анонса и рекламата. Заедно с това имахме възможност да се запознаем нагледно и с основни техники в развитието на модерния танц през ХХ век чрез видео-откъси от спектакли на Марта Греъм, Пина Бауш, Лусинда Чайлдс, Стив Пакстън и други.

За три дни Рок успя да спомене огромен брой имена сред които Жан Коен, Марк Франко, Лабан, Форсайт, Кант, Алтюсер, С. Новак, П. Тейлър, Бежар, Е.А. По и Маларме, Джон Кейдж, М. Кънингам, Фуко, М. Мос, Филип Глас, Тино Сегал, Джон Мартин, Жижек, Дельоз, Н. Бурио, Ги Дебор, както и да изведе сложните отношения между философските подходи на Жак Рансиер, Ален Бадиу и Пол Валери към тялото и танца.

В заключителния етап на семинара се включи и Мила Искренова, която този път сдвояваше ролите на хореограф и един от селекционерите на програмата на Sofia Dance Week. Разговорът с нея придаде плътност и локален контекст, в който бихме могли да експериментираме с подходите , предложени от Рок Вевар. Освен за водещите мотиви при съставянето на фестивалната програма , Мила Искренова разказа и за политическата и културна ситуация, която генерира енергиите, довели до създаването на балет „Арабеск” и „Амарант данс студио” – институционално начало на модерния танц в България. В дискусията за състоянието на българския съвременен танц все пак спорен остана въпросът, дали единственият проблем пред неговото развитие е липсата на финансова подкрепа от институциите.

Фестивалът продължи да тече и след приключването на уъркшопа, но общият дух и вече създаденият рефлекс за критическо мислене на видяното участниците запазиха и след отпътуването на Рок. Може би именно това е най-важната цел на един подобен семинар – неговата отложена трайност във времето. Няма гаранции, че всички участници в него ще продължат да се развиват точно в полето на съвременния танц, но ако поне част от тях го направят, то усилията на организатори и присъстващи няма да останат напразни. Sofia Dance Week предостави възможност на българската публика да се запознае с тенденциите в съвременния танц и да обогати визуалния си опит. Семинарът на платформа „Нови Драматургии” се опита да възпита “критична публика”, която да гледа спектаклите не само като празник за сетивата, да ги оценява не само емоционално-естетически, но и да ги мисли.

Текстът е публикуван в сп. "Следва" бр. 21, 2008