Print

 

свободната сцена на фокус

Колониален деколониален танц

                                                                                                        "Tанц завинаги" - постерът на международния танцов фестивал в Берлин Tanz im August 2018                                                      

Тази година големи културни събития в Германия бяха белязани от тенденции, които вече придобиват значение на смяна на парадигмата както по отношение на историята на западното изкуство, така и по отношение на начина на представяне на изкуство днес в транскултурен контекст. Тя се захранва от различни теории, идеологии и практики, като най-мощните сред тях са постколониализмът, политиките на идентичността, политическото изкуство. Те придобиха нова актуалност и сила в контекста на големите миграционни движения в Европа през последните години, които предизвикаха като контрареакция актуализиране на националистически патос. Съумяват ли културните събития и институции да отварят пространство за дебат и осмисляне на болезнените противоречия, врязали се в тъканта на европейските общества днес, или пък усещането за безтегловност, липса на ориентири и ценностен хаос е повсеместно? Яна Павлова, която от години живее в Германия и се занимава с театър, търси отговор на тези въпроси от Берлин.

Аз, жена, родена в България, бяла, от шестнайсет години живееща в Берлин. Това представяне трябвало да стане норматив: моят поглед, насочен към част от света, вместо целият свят, уловен от невидим черен обектив. В края на следването ми в Института по скандинавистика и театрознание към Свободния университет в Берлин (2013) се беше разпространило становището, че в научни писмени работи вече може да се пише местоимението аз. В една от дискусиите на тазгодишния театрален фестивал в Берлин „Театертрефен“ Пеги Пиеше, изследователка на нова немска литература и културолог , настояваше към аз да се добавят конкретни описания за раса и пол.  Когато чух това мнение, изказано с категорична неотстъпчивост, усетих тласък на ударна вълна. Силата на изненадата и новият ѝ образ завихри света около мен. И аз се питах как и защо, и търсех опора.

Би следвало да продължа това първо изречение с много други истории и ще стане разказ, личен разказ, коректен към мен, но идентичен с кого? Коректен и измислен, един разказ, едно изречение е непосилно да предаде всички изискващи се компоненти, представящи ме конкретно в политическата роля на действащо лице в обществото. Затова: деколониален колониален танц-текст. Текст, който желае да влезе през твоите очи, да изправи духа и оцвети тялото ти. Аз съм тук и те каня на едно така прозаично движение из редове мисли. Твоят танц и моята покана. „Същността на танца е тук и сега да поканиш на танц.“[1] Един танц, нашият танц.

Танцът е движение, което не описва права линия, не различава бели от черни петна, не търси крайната точка. Мястото е равно. Всяко движение е действие. Действията говорят. Говоримият език е социален жест. Танцът е незамираща комуникация, контрастно разгръщане на собственото тяло в резонанс с това отсреща. Във време на културни преобразувания и недоверие в словото, те каня на деколониален колониален танц!

Когато разказах на немска артистка за дискусията с Пеги Пиеше и за моя свят без опора, нейната реакция ме калтира в нулева гравитация: „WIE BITTE? (Моля?) Кой е тук мнозинство и кои са малкото?“ Как да се движим сега? Как да намерим движението от нула до сто процента гравитация? Глобализирането е неоспорим факт, но ментално го тласкаме извън телесния ни субект.

Гласове се движат в пространството. Аз ставам и тръгвам, разбира се, към теб.

Как да разместим навиците си на мислене? Това, което знаем, не ни напуска. Във фрагмента „Великият плувец“ от 1920 г. Кафка разказва за един спортист, който бива награден в родното му място за постигната олимпийска победа по плуване. В благодарствената си реч обаче той самият твърди, че не може да плува. В същата година Кафка записва в дневника си: „Аз мога да плувам като всички други, само моята памет е по-добра от тази на другите – аз не забравям някогашното неможене да плувам. И тъй като не го забравям, това, че мога да плувам, не ми помага и аз все още не мога да плувам.“

Как да деколонизираме собственото си мислене? С желание, не под натиска за коректна прецизност, пред погледа на нов морален полицай и под  заплаха за изолация в самотата на собствените си четири стени. Сериозност и безстрастие не пазят от нищо. Време е да актуализираме системата си! На работното ни място го правим всеки втори ден.

Аз стоя пред теб. Подавам ръката си към теб.

Интеграция е взаимодействие, а не елиминиране на различното. В Германия при срещата с така наречената лайткултура (водеща, елитарна култура)  на едно много нормирано общество, каквото е немското, различното се превръща в още по-различно. Все още се опитват дискурси, които уж посредством излагането и обсъждането на всички възможни исторически противоречия, се стремят да създадат позитивно понятие за родина. Принадлежността към Германея се определя от нейната култура, от нейния център. Колониалните страни искат да запазят историческата си идентичност в понятията нация и родина. Като две скоби, нация – клуб на избрани членове с определен статус, и родина – място за душата и езика, те възпрепятстват индивидуалното движение.

Вървим заедно, един до друг, зелено. Твоята ръка докосва моя гръб, аз вървя една крачка напред, спирам, ти даваш тласък.

Това деление води до блокада, предизвиква експлозия. И това е, което наблюдавам тук: настроение за ескалационни движения, нарастване на броя на членовете на дясно популистката партия АфД (Алтернатива за Германия) и бойни демонстрации. При положение, че една четвърт от немското население има мигрантски произход, как да се определи идентичност? Всеки за себе си цял живот търси отговора на този въпрос, а той внезапно се налага като политически дискурс, който намалява радиуса на движение в ежедневието. Тази дума идентичност!? Есенциална, биологична идентичност, идентичност хибридна, смесена форма от продължителност и разрив.

Ти ме оставяш. Сядаме. Прекъсването на движението ни дава болката, телесно раздърпване. Сини тела.

Разнообразието на Европа не се живее с ентусиазъм; това, което липсва, е движението във всички посоки. В момента се чувства раздразнение, че навсякъде се играе този деколониален колониален танц: Германия гледа върху колониалното си време с виновния поглед от националсоциалистическата си история. И в същото време една част от Германия гледа на бежанците и мигрантите като заплаха за духа ѝ, който трябва да е чист, здрав и немскоговорещ.

Отговорността за престъпленията в колониите, масовите убийства през Първата и Втората световна война, политическите убийства на комунизма са наследство, което засяга всички нас, дори с противоречието, че престъпленията имат местен характер – например немците и евреите. А престъпления са извършени по целия свят от нас. Инерцията на потока от власт и привилегии обхваща цялата планета. Всеки от нас е част от това движение, а мнозинството пребивава по сухите брегови пространства. Реката на ценни ресурси иска внимателно да се проследи. Вината е винаги на всички и на самия себе си. Миналото продължава! С „dieStundeNull“ (нулев час) си пожелаваха немците Ново Начало след 1945 г. Но миналото продължава и миналото не изчезва. Предишните потърпевши на произволна експлоатация и убийства търсят езика, който поставя техните въпроси към миналото и настоящето. Те реагират чувствително, когато отговорите се избягват. Пример: османско робство или османско присъствие? „Само искам да ме оставят на спокойствие!“ Това е нагласата в обществения  живот. А има най-малко две страни: страна на тези, които имат реален проблем – малцинства с колониална история, и немци, които достатъчно са платили за Холокоста. Но изречението го казва и майка ми от България и добавя: „Аз не мога да променя света!“. В мълчанието и бездействието се утвърждава насилие и престъпление като логическа нормалност и навик на мислене, който епидемично се разпространява.

Звуци и крясък на човешки глас, ставаме с празен поглед, внезапно започваме да тичаме в една посока, с празен поглед. Страх от срещата с теб, погледът на другия ме прави непознат. Рани се отварят от другия поглед, рани от тичане по познати пътища, рани от нови движения, рани, които твоите очи за първи път откриват. Твоето движение движи пространството, което заедно изпълваме.

„Размножавайте красота!“ е рекламен слоган  на една немска банка. Размножавайте знание с емпатия и интерес! Важността на образованието става все по-голяма – като свобода на движение от едно място на друго и заради тласъка за движение един към друг. Гугъл не учи и не знае вместо теб и мен, капитализмът все по-тясно определя пространствата на движение в научните клетки. И няма червена нишка из хаоса на света и няма амулет, който да ни пази от чужди намерения. Езикът ни дава света и конструира свят. С език създаваме свят в движения , което се случва в този момент между мен и теб, говоримо близко и писмено далечно и понякога боли, естествено!

Неподвижно тяло лежи на равната земя, ти го прескачаш ловко, аз забавям крачка, скок. Смъртта не е състояние.

Образованието трае, но разгръща картата на света и широкият тежък комплекс се открива в прегъвката между селективно и концентрирано знание, между индивидуален интерес и икономически ориентиран стремеж. През 2017 г. режисьорът Томас Остермайер постави книгата „Връщане в Реймс“ на френския социолог Дидиер Ерибон в театъра „Шаубюне“ в Берлин. Спектакълът получи силни отзиви в немските медии и насочи погледа към едно малцинство от мнозинството, средата на нискоквалифицираните работници. Ерибон разказва за себе си открито и търси причините за срама от собственото си семейство, което е с хомофобска нагласа, с ниско образование и омраза към мигрантите. Неговото високо образование го прави различен, чужд между свои. Паралелни светове в едно и също семейство.  А вината за всяка мизерия се търси в мигрантите. Това е едно от обясненията за скорошните агресивни демонстрации в Кемнитц. От края на август тази година не спират събиранията на радикални десни популисти, които заплашват различно изглеждащи граждани. Свръхбруталното игнориране на държавната власт намира израз в самостоятелно организирала се група, наречена Бюргервер, гражданска полиция, която без налична легитимация прави паспортен контрол из града. Според Ерибон този национализъм е следствие на реално изпитана безпомощност и безгласие. Сегашното време, още по-малко бъдещето, не е на страната на машинните работници.

Навеждам се към теб и те вдигам на ръце. Твоята прегръдка, доверие? Напред.

Какъв проблем ни движи по света и къде се случва днешно време театърът на обществото? Така наречената интернет платформа, достъпна за всеки по всяко време, не замества така елементарния разговор на живо.

Стоим един срещу друг. Колко дълго трае това докосване? Нашите розови тела.

Общественост, демокрация, дискусия. В гръцката древност стои началото на демократичната политическа форма, конкретно на широкия площад. На 23-ти септември тази година за втори път се проведе инициативата „Германия говори“. С помощта на софтуер хора с различни политически позиции се свързаха в 4 300 двойки, за да се срещнат и да говорят по теми, които ги вълнуват. Да се срещнат един с друг, на място по техен избор и в късото разстояние на диалога. Бундеспрезидентът Франк-Валтер Щайнмайер, под чиято егида се случи тази инициатива, не пърформанс, не уъркшоп и не демонстрация, пледира за говорене, а не крещене по улиците. Отзивите на участниците бяха изключително положителни, медиите предаваха със завистлива ирония – разговорът бил инсцениран!

Танцуваме, ти и аз, аз и ти, и твоята каубойска шапка, и ти и моята дълга коса. Две червени тела.

На кого принадлежи публичното пространство?

Друг пример за инсценирана възможност за разговор предложи тазгодишното Биенале за съвременен театър, танц и пърформанс във Висбаден. Позлатена статуя от бетон, без подиум, представяща турския президент Ердоган със сериозно лице и вдигната ръка със заплашващ показалец, беше поставена в част от широкия център на града, в близост до квартал с голям процент мигранти. Кой стои зад този проект, остана анонимно. След 24 часа статуята беше отстранена от площада. В нея имаше преувеличение и негативен хумор. Защо тук не се даде възможност за обществена публичност? Нацикарикатури на Ангела Меркел заливат ежедневно европейската преса. Тук, за съжаление, се показва страхът. В краткото време на един фестивал се излага артистичен образ на една система от репресии, но като стимул за разговор, за емоционална, не медийно контролирана полемика. Този акт даваше възможност открито да се формира мнение. Умеем ли още да гледаме в очите на този, с когото говорим?

„Документа“ в Касел – място, инициирано за политическо изкуство, предлага подобен пример, който дори не се случи. Под съпротивата на г-жа Шарлоте Кноблох, президент на еврейската културна общност в Мюнхен, се анулира пърформансът „Auschwitz on the Beach“ с твърдението, че по безотговорен начин се релативира Холокостът. В известието за този пърформанс, състоящо се от стихотворение на италианския активист, философ и писател Франко „Бифо“ Берарди, саундтрак на Фабио Берарди, както и изображение на бразилеца Дим Сампаио, бреговата охрана по Средиземно море днес се сравнява с гаулайтерите в концентрационните лагери на Холокоста и солената морска вода с циклон Б. С твърдението „Нечовешкото се завърна!“ Берарди оправдава драстичността си в избора на историческия контекст. Реакцията на този опит да се насочи вниманието към страданието на другите „други“ насърчава мълчанието. С налагане на табу и стигма се повтаря миналото в тишината на страха. Мелодраматичен опит може да е упрекът към филма на Ай Вейвей „Human Flow“, който беше показан на тазгодишния литературен фестивал в Берлин. Документалният филм за причините и похода на мигранти е наситен с литературни цитати и много емпатия. Светът е несправедлив! Излизаме засегнати, тъжни и поемаме дълбока глътка ежедневие.

Твоите дълги коси са мокри. Тичаме. Тичаме. Тичаме. Телата се прегъват. Кръгът е голям и лилав.

Руртриеналето за изкуства в Рурската област тази година започна под знака на скандал. Първоначално беше поканена за фестивално участие шотландската хип-хоп група Young Fathers. От политическа и медийна страна се даде силен сигнал, че изявата на тази група е нежелателна, защото тя поддържа политическата кампания BDS, чиято цел е радикален политически, икономически и културен бойкот на държавата Израел. Щефани Карп, новата директорка на триеналето, твърдеше в интервю, че не е знаела каква е тази организация, тя се интересува само от изкуство. За нея изкуството е на първо място, след това идва политиката. И до днес не знае точно какви са идеите на BDS кампанията. Друг по вида си пример за отбягване на политическа отговорност.

Но фестивалната ѝ програма предложи теми в подчертано деколониален контекст, в полифонична естетика и широки артистични формати. Положителният резонанс можеше да се прочете и чуе: белият критик – мъж се оплаква, че е объркан, претоварен с много теми. Много езици се говорят. Зрителят е пренебрегнат, без възможност да се ориентира.

Какво може изкуството? Всичко! Изкуството е непозната арена на движение - инсцениран импулс!

L´art pour l´art е движение от XIX век! А в XXI век? В изкуството не можем да мислим с категория за правота. Политически коректното е политически регламент, който едно общество си дава. Обществата с различни култури не могат да намерят еднозначен коректив за коректност. Изкуството поляризира и не дава мир. Позитивната идеология е също идеология и може да бъде тоталитарна. За мен се поставя въпросът за постоянството – каква цел се преследва? Какво влияние се упражнява? Откъде идва обектът на изкуството? От какъв материал и при какви условия е произведен? Монитори и роботи са може би новият копнеж за абстрактност, за функционалност без пристрастия и емоции, без минало, без страх от непосилна комплексност. Изкуството обаче носи човешки белези и нанася нови.

Произходът на изкуството от мимезиса като опит да се направи образ от действителността указва универсална човешка необходимост. Този опит за повторение на това, което се възприема, съдържа два елемента: начина, по който се възприема – като мисъл, и избора  на материал, в който се случва преобразяването.

Деколозиранато съзнание на ХХI век, което обгръща света без западен, бял, икономически привилегирован мъжки център и черна, експлоатирана периферия, вижда друг свят, чува други езици, мисли с други думи своя свят. „Аn artist  who cannot speak English is no artist.“ Обектът в розов неонов шрифт от 1994 г. на Младен Стилинович беше изложен близо до входа на изложбата “Hello World” в музея за съвременно изкуство  Хабургер Банхоф в Берлин; той е източноевропейско демаскиране на западния елитен клуб, който се води от един член - белия, английскоговорещ и изключително от себе си творящ гений. Демокрация и деколонизация! 

Голи, жълти ръце, твоите ръце. Аз се вдигам, кръгът се задвижва. И ние в различни посоки. Без кръг, без край.

Танц без край и свят без външност! „Welt ohne Außen. Immersive Räume seit den 60er Jahren“(„Свят без външност. Имерсивни пространства от началото но 60-те години“) беше изложение в берлинския Мартин Гропиус Бау. Изложението представлява част от целогодишна програма, която включва не само съвременни обекти на изкуството, уъркшопове, но и представления. Удивителното за мен в избраната тема е наблюдението на една ярка промяна в ритуала на отношението към това, което наричаме изкуство.

Колко изкуствен е станал светът? Как да различим между фикция и реалност? Ежедневно е съмнението между реални и фалшиви новини. Изборът остава самостоятелното решение за коя илюзия бих желал да поема лична, политическа отговорност. Всичко е илюзия, виртуална реалност, терор. С терористичния акт на 11-ти септември фантастичното проникна директно в реалността. Високите кули са само прах. И артистът не живее сам в една фантазия, а играе сериозни световни игри.

Как да се представи тогава насилие на сцената? В гръцката античност се смятало, че насилие и ужас не може да се показват и затова трябва само опосредствано да се предават. Вестоносец идва и разказва за случилото се.

През 2018 г. се задават следните деколониални колониални въпроси към наративното послание: кой говори, за кого и ако аз разкажа твоята история, присвоявам ли нещо, което не ми принадлежи? Може ли изкуство да говори за болките на тези, които не са тук и не могат да говорят за себе си? И ако да, как?

Отличителна артистична форма в търсенето на отговор е документалният театър. Забележителни примери за документалната естетика са театралните представления и пърформанси на Мило Рау, Ши Ши Поп и Римини Протокол. Театърът след Брехт се разбира като политическа критика към обществото и вниманието е насочено върху жеста на театралния израз. Моето наблюдение е, че фикционалните формати на разказ апелират и предават по-точна обществена критика.

Това, че немската театрална система е колониална структура, усеща всеки в походката си по „дъските, които означават света“. На тазгодишния най-представителен фестивал на немскоезичния театър „Театертрефен“ се случи голям скандал, който не се хареса на медиите и заглъхна като първо действие, първа сцена на една тепърва започваща драма на държавния театър в Германия. Фабиан Хайнрихс, актьор, известен от представления на режисьора и автора Рене Полеш, говори за колегите си, че работят в сервиз, били войници в казарма, но не артисти. А Мило Рау, режисьор и бъдещ интендант на театъра в Гент, порицаваше маниери на концентрационен лагер в немския субсидиран театър. Това отразява структурата, протагонистите не са конкретни личности и теми.

Другият опит за деколониален дискурс в театъра се върти в кръга на това може ли на една немска бяла актриса да се даде роля на ромка. Трябва ли черна актриса да играе само черни роли? Репликата, че невинаги е възможно да се намери актриса или актьор, които да представят автентично темата със собствено присъствие, се приема като отказ да се даде подиум за глас на хора, които са тук и искат да говорят. Сцената на Театър „Максим Горки“ в Берлин е предназначена за всички тези, които са конфронтирани с дискриминация като бежанци, емигранти и трансджендър хора. Театрални текстове се тълкуват в картини с крещящи тонове, а естетиката и презентацията нямат характера на дресура. Този театър е другото, изключително и специално „сейф плейс“ за деколониален антистатичен дискурс. За съжаление, без визия за бъдеще, защото бъдещето не забравя колониалното си минало и настояще, като абсурдното неможене да плува на Кафка.

Деколониален колониален танц, плах, неопределен, променлив танц, но танц, движение...

Аз каня на танц!

Цветна спирала, разтваря се, първо на кръг. Стоим около кръга, сядаме. . Вървим през целия кръг, за да стигнем до нас. В очакване, да видим една ръка. Вървим заедно, един до друг. Вървим една крачка напред, спираме. Чувстваме тласък. Кръгът се разтваря. Следваме плитка небесно синьо. В широката ни крачка, осъзната тежест.  Някой ни носи, на ръце. Тъмно е. Светлината е в очите ни.

Яна Павлова

 

 

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура".



[1] Jean-Luc Nancy: Alliterationen, in: Miriam Fischer, Monika Alarcon: Philosophie des Tanzes. Denkfestival – eine interdisziplinäre Reflexion des Tanzes. Freiburg, 2006, S.97

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.