Print
свободната сцена на фокус

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

 

БЪЛГАРСКА ТАНЦОВА ПЛАТФОРМА

Иво Димчев в "Avoiding deLIFEath", сн. Стефан Галибов

Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ включи за първи път в своето 11-о издание тази година и Българска танцова платформа. Тя представи 13 продукции на танцови артисти от последните три години и бе посетена от близо от специално поканени международни гости – програматори на фестивали, представители на танцови центрове и организации и критици. Ето как видя платформата една от утвърдените авторки в унгарската театрална критика Андреа Радаи.

В леко апокалиптично настроение отпътувах в края на април за София на „Българската танцова платформа“, наскоро след изборите в Унгария, чийто резултат не обещава много добро от гледна точка на унгарския културен живот. Разбира се, възможно е просто да се ускори процесът, който отдавна започна в цяла Европа – не само в Унгария става все по-трудно да си творец, куратор и критик. Например съвременната танцова сцена, която работи в много стеснени рамки в България – без да се смятат големите балетни трупи, – успява да се изяви предимно само в малки пространства, пред няколко дузини зрители. Най-посещаваното, най-голямото пространство на платформата също е много по-малко, отколкото, да кажем, Унгарския ъндърграунд театър у нас: ДНК-пространството за съвременен танц и пърформанс е мъничък кът в подлеза на монументалния Национален дворец на културата. Освен тук, съвременен танц може да се види в малки галерии, в слабо затъмнени зали – които не са специално предназначени за театър – и разбира се в „Дерида денс център“, който също е важно средище.

FLAPSƎ, хор. Живко Желязко, Derida Dance Company, сн. Яна Лозева

„Българската танцова платформа“ е създадена като „клон“ на международния фестивал „Антистатик“, който се организира веднъж годишно и поставя центъра на внимание върху съвременния танц и пърформанс. Самите двигатели, организатори на фестивала и платформата също са артисти: Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Под организатори имам предвид, че те, освен всичко останало, резервират стаи в хотел, раздават билетите преди представленията, а после тичат на сцената. Нито една задача не намират за недостойна и отчасти навярно това е и поради факта, че този фестивал е толкова пословично минималистичен, тоест нискобюджетен (а също и непосредствен, естествен).

Мисията на платформата – според определението на организаторите – е наистина да даде вътрешен поглед, тоест представителна картина в какво състояние е българската съвременна танцова сцена като цяло и какви са характерните за нея тенденции. Не зная каква би била програмата от други гледни точки на подбор, във всеки случай предложените продукции бяха доста разнообразни, като се започне от напълно безинтересни представления през интересните инициативи до разчупващите границите изпълнения на извънредно високо ниво. Стана ми ясно, че българският съвременен танц сякаш се обогатява по-скоро главно по отношение на пърформанса и/или физическия театър, отколкото в областта на чисто танцовите жанрове.

Дори повечето от основаните върху чистия танц, а от друга страна много различни по характер спектакли, също съдържаха театрални елементи. „Мейнстрийм“ например се занимаваше с вътрешната ни същност, която се крие и от време на време се показва иззад натрапеното ни от масовата култура поведение (хореография: Марион Дърова). В представлението  FLAPSƎ“ поредицата от артистични движения на боядисаните в бяло фигури, танцуващи със затворени очи и отворени уста, прекалено претрупаните, внушаващи състояние на транс картини бързо изморяват (хореография: Живко Желязков), също като много бързо опознаваемата, провлечено повтаряща се система от символи на „Саломе“ (хореография: Мирослав Йорданов). В платформата участва и единствената в България държавна трупа за модерен балет – балет „Арабеск“, чийто подбор, представящ млади хореографи (Асен Наков, Филип Миланов, Ангелина Гаврилова), който можеше да се види на сцената на Музикалния театър в София, леко се различаваше от предложените спектакли и по форма напомняше на работата на унгарските балетни трупи. Тук бих отбелязала само един характерен момент: на сцената, която се затъмнява по време на представлението, танцьорите бързо се завързаха за дълго въже, закрепено на една преграда, за да покажат после с продължително повтарящи се големи подскоци към нея и спирания – какво ли? може би – липсата на свобода.

„Синхроничност“ е построена върху вълнуваща идея: изпълнителят танцува по средата на един „куб“, чиито ъгли представляват светещи тръби, проблясващи през определени интервали от време и в определен ред (хореография, изпълнение: Станислав Генадиев). Изключително вълнуващо е известно време да се наблюдават моделите, благодарение на които – понеже между прекалено ослепителните проблясвания на светлина е тъмно – възприемането на движението и ритъмът се поставят под въпрос, преобразяват се. Но тъй като краката на танцьора са фиксирани върху устройство с формата на полусфера, което може да се върти в кръг, пространството на движение, възможностите на танцьора са много ограничени, така че представлението скоро става монотонно, повтарящо се.

 

Физическа загрявка с публиката преди "Невъзможност в най-чист вид", Театър "Атом"

Преди спектакъла „Невъзможност в най-чист вид“ танцьорите от театър „Атом“ направиха загрявка (но можем да я наречем и встъпление), в която можеха да участват всички, без да са необходими познания за танца. Ако човек успее да се впусне в подобно съвместно преживяване, може да научи много за докосването, за пространството, за движението между телата и е приятно усещане по такъв начин да се запознаеш с непознати, да размениш усмивки с тях. С такова настроение и аз сядам да гледам прeдставлението, това чувство и любопитството траят до края му, а двете момичета (Калина и Стефания Георгиеви, сестри) имат спиращи дъха попадения, хрумвания (например когато седят на столове една срещу друга и ги разклащат, едната едва не катурва другата), но всичко остава прекалено разнообразно и фрагментарно, понякога проличава и липсата на технически умения. Не виждам връзката между освобождаването от червената коприна, преобличането в скаутски дрехи, дуетите, напомнящата за танц на плодовитостта сцена и съвместното ядене на ябълка.

Представлението „Неон“ на „Гараж колектив“, който работи повечето с танцови изразни средства, се откроява върху досега скицирания фон, точно защото в него няма болезнен стремеж към смисъл. (Хореография: Жана Пенчева, Александър Георгиев и Ирена Цветанова.) В началото на продукцията един от танцьорите спуква седем висящи от тавана балона, пълни с пайети, като постепенно покрива сцената с искрящ дъжд. Всичко това се случва много бавно и според точна, лесно предвидима хореография – зрителят очаква с нетърпение експлозията, която после донася само моментно удовлетворение. По-късно тримата танцьори покриват сцената с прости движения, които рисуват полуокръжности, триъгълници, сякаш гледаме забавено диско. „Неон“ – въпреки че би могъл да трае наполовина по-кратко време – остава до края в същото русло, в същия ритъм, което предизвиква почти хипнотично въздействие. Поради постоянството всяко движение става самоиронично: сякаш виждаме затворения в собственото съзнание „Аз“ по време на действие, как се възприема сериозно, как танцува много сериозно, оправя дрехите си, позира, пее – но чрез бавните движения сякаш разобличаваме точно невъзможността за вземане насериозно, момента, когато същината се изплъзва. Като че ли виждаме себе си по време на нашия живот.

Към останалите продукции на платформата можем да подходим не от гледна точка на (чистия) танц, а по-скоро откъм пърформанса или ако щете, откъм постдраматическите начини на изразяване. „Голем“ (режисьор: Анна Данкова) също по-скоро е минималистичен театър на тялото: трите  изпълнителки (символизират консуматорите) на една тясна „малка планета“ – надуваем дюшек с кръгла форма – се бият помежду си за колкото може повече дъвки, които после до една натъпкват в устата си. Сдъвканите наполовина червени дражета висят като допълнителни езици от устите им, всичко е извънредно безвкусно и прекалено открито. „Мадам Кифла“ (режисьор: Мирослава Захова) е подобна критика на обществото, представлението се занимава с женската красота. Четирите изпълнителки сред декори, които показват стерилността на салоните за красота, изпълняват заповедите на механичен глас. Отначало трябва само да срешат косите си или да начервят устните си, но после исканията са все повече и по-странни, момичетата все повече се извращават, напрягат се, извършват насилие над собствените си тела. Натрапените ни идеали за красота наистина действат по такъв начин. Галина Борисова е един от творците с най-голям опит на българската съвременна танцова сцена, нейната хореография е „Историята на вчерашния ден“, която по същество онагледява физически чрез телата на артистите откъслечните спомени, мятащи се между сънищата и действителността. Рядко се виждат лицата им, те пълзят, катерят се, градят, разрушават, пренареждат пространството – едновременно отварят прозорец, която води навън, и донасят вътре фиданки, – във всичко това има извънредно много хумор и лекота, неуловимо добро настроение и прокрадваща се печал, носталгия.

"Shamebox", Ива Свещарова/ Вили Прагер, ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс, сн. Боряна Пандова

Иво Димчев беше безспорната международна звезда на платформата. Изпълнителят още през 2005 г. се изяви в Унгария, в постановката „Лили Хендел“ на Сегедския театрален фестивал. Не след дълго направи и продукции при нас, първо с „Ла данс къмпани“ и с Андреа Ладани, после с група начинаещи актьори в Жамбек. Тайната на изумителния успех на Димчев е, че като безгранично изразително тяло умее да присъства на сцената, без да бъде категоризиран в каквато и да било техника, направление, език, възраст или дори пол. Освен това е многостранен творец: не само артист, но и певец, поет, художник. В пърформанса му „Avoiding deLIFEath зрителят може да се запознае между другото и с тези негови дейности. В четиричасовия спектакъл около половин час е посветен на всички любими творчески процеси на Димчев. Едно момче подрежда изложба с картини, статуи, снимки на артиста, докато Димчев акомпанира на пиано и коментира. Следва творческа работилница, където учи публиката да отделя звука от тялото. После импровизира на пиано, рисува порнографска картина, пише стихотворение по коментарите от Фейсбук, изявява се като певец и дава „физически натоварващо“ интервю (което означава, че асистентът му го изтезава, тоест извива пръстите му назад, докато той отговаря на въпроси). Преди всяка сцена пробва нови дрехи, перуки, експериментира коя е оптималната позиция, аксесоар. От разкриването на собствените си, понякога „превръщащи се в кошмари“ творчески процеси, Димчев очаква разчупване на собствената си рутина – а за публиката самото експериментиране е шоуто, въздигането и принизяването на артистичното его, на култа към личността на Димчев, осмиването им, преливането им едно в друго.

Двама от организаторите също са в представлението „Shamebox“, което смятам за една от най-добрите на платформата. Ива Свещарова и Вили Прагер показват на сцената етюди, построени върху проявите на публично опозоряване и засрамване. Срамежливото извинение, навеждането на глава се изражда в постоянно клатене на глава; заливат се взаимно с мляко; замерват се с яйца; имитират, че пъхат в задника на един от тях горящ бенгалски огън; дублират порно филм. Най-запомнящите се сцени са двете, в които един след друг се включват в секс чат на живо пред видеокамера. Публиката чете на екран коментарите на другите потребители, докато Ива и Вили се опитват да разговарят с тях за срама. Тази ситуация е и отблъскваща, и забавна – безпокойството на коментаторите, че не получават това, което са очаквали, но, разбира се, не се отказват, „бедата“ на изпълнителите е, че тъкмо на такъв форум – където има съвсем друга единица мярка за срама – налагат собствената си мономания. После, тъкмо след като се разсмях до сълзи,  представлението ме хвърли в дълбока пропаст, в ридания: в изповедта си Вили стига до момента, когато признава, че отначало не е искал да се върне от чужбина у дома за погребението на баща си. Никога не се беше разголвала пред мен толкова откровено човешката греховност, като през това време ме обхвана чувството за собствената ми слабост. Да се преживява така срамът е възвишено.

Андреа Радаи

Статията е публикувана в унгарското театрално списание SZÍNHÁZ, бр. 7/8, 2018.

 

                                                                                                  Превод от унгарски език: Стефка Хрусанова

 

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.