Print

 

Извънредностите на АНТИСТАТИК 2018

  "Хабитат", Ури Шафир (Израел), сн. Стефан Галибов

Между 20 и 30 април Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс "Антистатик" суверенно обяви „извънредно положение“ по повод своето 11-то издание в София. По принцип всеки фестивал представлява вид „извънредно положение“, доколкото изменя обичайния ритъм на случвания, създава кратковременно интензивно поле за срещи и обмен на хора и идеи, зарежда средата с едно особено усещане за пораждане на нещо ново, което впоследствие или реализира по различни логики своя потенциал, или просто изчезва. Организаторите на „Антистатик“ едва ли не с перформативен жест въведоха „извънредното положение“ в смисъл на временно отпадане на обичайните правила, заменени от законите на съвременното изкуство. За това как проработиха те и достигнаха ли степен на извънредност, пише Ангелина Георгиева.

 Тази година организаторите на фестивала много се бяха постарали, като освен традиционната международна артистична програма и дискурсивния модул с уъркшопи, лекции и дискусии „Teachback/ Без дистанция“, за първи път реализираха и Българска танцова платформа, представяйки пред специално поканени международни гости-професионалисти представителна извадка от съвременната българската танцова сцена. За мен извънредността в това издание се състоеше във въпросите, които то наново постави пред изкуството на танца, а и пред неговите зрители; в провокативните идеи, с които се експериментираше в творческите ателиета и дискусии, както и в дистанциране от познатото и възможността да погледна на процесите в местната сцена през очите на нейни чужди и непредубедени наблюдатели, каквито бяха гостите на Българската танцова платформа.

За своите вече 11 години „Антистатик“ изгради ясен профил и недвусмислени очаквания към себе си. По различни причини това не е фестивал на големите танцови компании, макар че му пожелавам някой ден да има възможност да включи в програмата си и такива. Фокусът му неизменно е върху по-експерименталните и авторски форми в  съвременния танц и пърформанс. Но не може да се каже, че програмата му си поставя за цел да представи извадка от водещи тенденции в тази сфера. Самата сцена на съвременните изпълнителски изкуства толкова много се измени и разслои през последните десетилетия, а с нея и функцията на фестивалите. Тя  все по-малко се състои в това да бъдат витрина на тенденции – то се оказва и почти невъзможно. Дори водещите танцови фестивали в Европа, чиито бюджети са от по няколко милиона евро, организират програмите си около отделни теми, редовно проследяват продукциите на големите хореографи днес, извличат от многообразието от артистични практики нови явления и събития, стремят се да адресират различни аудитории и общности, копродуцират. Те не само следват процесите, но са в състояние и да ги задават. В България няма форум, който да може да си позволи да изпълнява всички тези задачи – както по икономически причини, така и поради липса на достатъчно сцени и пространства, подходящи за представяне на съвременен театър, танц и пърформанс. В ограниченията, в които е прихванат, „Антистатик“ програмира на принципа на различието и разнообразието. С всяко свое издание той разширява доминиращите тук конвенционални представи за изкуството на танца и стимулира рефлексията върху артистичните практики в него. А това често е обвързано и с риска да не бъде изцяло възприет – както от професионалната, така и от по-широката публика.

Някак бе много в стила на „Антистатик“ да открие именно със солото „В почит към...“ на една от легендите в съвременния танц от средата на 70-те години до днес – американско-френския хореограф и изпълнител Марк Томкинс. Той има принос за разпространението в Европа на контактната импровизация и за  развитието на практиката на композиране в „реално време“, като и създава оригинални представления в съчетание на кабаре, мюзикъл, танц с преувеличена театралност, еротичност и с особено влечение към ексхибиционистично изграждане на двойствени образи на пола. Сред публиката се усети първоначално леко сащисване, че гледа на сцената близо 70-годишен изпълнител, който, често полугол, изиграва поредица от сола за някои от иконите на танца на 20 в. като Вацлав Нижински, Валеска Герт, Жозефин Бейкър и Хари Шепард, в една по-скоро траш естетика. Освен това, създадени в периода 1989 – 1998 година, те не могат да претендират за новост. Всеки зрител би могъл да се запита как да възприема това, което гледа, след като очевидно не може да подхожда като към обичайно танцово представление, търсейки виртуозност, техничност, въздействащи образи. Те никога не са били част от естетиката на Марк Томкинс, но и вече неговото тяло изглежда на сцената уязвимо, неточно в движенията, видимо изтощаващо се. Ако се отърси от предварителни нагласи и очаквания, зрителят би могъл да открие качествата и събитието в показването на това соло тук и сега, на „Антистатик“, някъде другаде. За мен лично то беше като трибют най-вече към самия Марк Томкинс, към цялата биография и информация, която неговото тяло и присъствие носи в края на неговата сценична кариера. Немаловажен акцент е, че той, освен всичко друго, има влияние върху някои български хореографи. Чисто естетически интересно беше да се наблюдава подходът му към създаване на солата. В тях Томкинс не се стреми да пресъздава хореографии или документални истории за избраните  революционери в танца от изминалия век. Той по-скоро влиза в диалог с миналото, като го поражда наново, превеждайки през собствената си еклектична естетика знакови елементи от тяхната, с изключително внимание към детайла, предмета, вещта (благодарение на Жан-Луи Баде), и то запазвайки респект, особен вид емпатия и чувствителност към оригиналите.

                                                                                                                                                            "В почит към...", Марк Томкинс (САЩ/ Франция), сн. Стефан Галибов

Неговите сола-отговор на Нижински/Герт/Бейкър/ Шепард предизвикват по-скоро асоциации, усещане, възбуждане на паметта – в съзнанието възникват и продължават образи от „Следобедът на един фавън“ на Нижински, само маркиран с прочутото фронтално, изпънато като във фреска, движение на ръката; диаболичната гротескност на Валеска Герт по странен начин се усеща и прокрадва зад светещите пластмасови дяволски рогца на Томкинс и т.н.  Солото му, само по себе си вече своеобразен исторически документ, не се възприе еднозначно от публиката. Но потенциалът в противоречивите реакции се състои в това да се занимаем по-обстойно с въпроса как гледаме танцово представление, в кое се полага неговата стойност и т.н.

Фестивалът представи и продукции на две многообещаващи имена, които в момента се заявяват на международната танцова сцена. Гледането на танц като наблюдаване на живота, движението като негова естествена среда – това е посоката, в която младият израелски хореограф Ури Шафир развива „Хабитат“. Той разполага дуета си със Зуки Рингарт между фиксираната хореография и импровизацията, между структурата, следваща прекрасните „Голдберг-вариации“ на Бах, и импулсите, идващи от настоящия момент на представлението като случване „на живо“, тук и сега, като двамата изпълнители присъстваха едновременно като затворена, предопределена, и отворена система – те поемаха реакции от публиката, вклиняваха се в нея, оставяха тялото и движението на свободен ход. Едно представление, което зареди с усещане за свобода, удоволствие от наблюдаването на движенията на телата и играта с него. В съвсем друга посока беше „Пориви“ на младия френски танцов артист Бенжамен Бертран в дует с Леонор Цурфлю. То удовлетвори потребностите от наблюдаване на прецизна техничност и въздействащ телесен език, създаден въз основа на завихрящ непрекъснат поток от вълнообразни движения – една утвърдена посока в танца да търси източник и форма на движения в природни феномени (вятъра, водата и т.н.).  

За трети път на „Антистатик“ гостува немският медия и пърформанс колектив „Лигна“ с новата си копродукция с българските артисти Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов-Елби „Опиянение и гняв“. Имала съм възможност да участвам в различни продукции на „Лигна“ в Германия и България. Именно да участвам, защото при тях разделението между зрители и изпълнители е отменено – всеки посетител е снабден с радиоустройство и слушалки, през които под артистична форма получава инструкции за действие и се потапя в ситуация на ръба на фикционалното и реалното, която рефлектира принципите на нормиране и управление на поведението и движенията в различни публични и частни места, подложени на наблюдение  – търговски центрове, градски пространства и др. „Лигна“ наричат своята практика „радиобалет“, или „упражнения по слушане на радио в публично пространство“, и тя е директно повлияна от радиотеорията на Бертолт Брехт от 30-те години. Те по свой начин разработват неговия призив слушането на радио да се приеме като вид интервенция и да предизвиква последствия в публичното пространство, да има просветителска функция и абстрактната констелация от хора, която създава, да бъде организирана от пасивни слушатели в активни „производители” на действия. Проектите им досега, които познавам, бяха неизменно насочени към създаване на алтернативно поведение, към изпълняване на субверсивни действия, които нарушават и се измъкват от нормите и „регламента“ на присъствие в съответните пространства. Те  вменяваха на участниците роля на своеобразни конспиратори-активисти, в което имаше игрови и политически заряд, който не пораждаше в участниците някакъв вътрешен идеологически конфликт. Докато в „Опиянение и гняв“ той се случи; за първи път изпитвах съзнателна съпротива да следвам част от инструкциите и пораждането на това напрежение беше търсен ефект. Интердисциплинарният пърформанс (между радио-арт, театър и хореография) се занимава по необичаен начин с кризата на демокрацията в съвременна Европа, в която се надигат отново фашистки нагласи и се наблюдават наченки на завръщане към авторитарни форми на управление.

                                                                                                                                  "Опияние и гняв", ЛИГНА, Стефан Щерев и Емилиян Гацов (Германия/България), сн. Стефан Галибов

Като основна действена линия те създават своеобразна възстановка на завладяването на град Фиуме през 1919 г. и неговото обявяване в милитаристичен и фашистки дух от италианеца за Габриеле Д‘Анунцио за самостоятелна република със собствени прото-фашистки правила за поведение. Присъстващи-участници непрекъснато се пренареждат и попадат в различни роли на агресори и подчинени/отбраняващи се, получавайки инструкции за възпроизвеждане на знакови за историческия фашизъм жестове. Върху тях се наслагват и аудио-документи от изказвания на съвременни лидери като Тръмп и Орбан с тяхната националистична реторика, надъхваща към враждебно отношение към мигранти и бежанци. Естетизирането, театрализирането на политиката и на властовите отношения е съотнесена и към начина на устройство на театралната институция, а в крайна сметка и в самата хореография като дисциплинираща тялото и формираща неговите движения посредством наложени му отвън инструкции. Един пърформанс, който отприщва афективния потенциал на жестовете и подканва към един друг вид припомняне на уроците на миналото през самото тяло, с надеждата да предизвика наново критическа дистанция към тенденциите за неговото повтаряне в настоящето.

Немската продукция „Жените-чудо“ на австралийската хореографка Мелани Лейн беше последната провокация в международната програма на тазгодишиния „Антистатик“. Както се разбра от последващия го разговор между публиката и артистите, това е може би първото представление, което пренася в артистичен контекст идеално скулптурираните  фигури на професионални жени-бодибилдъри – сфера, традиционно обвързана с тържество на мъжкото тяло. В това начинание се включват германката Натали Шмид и англичанката Рози Харт. На сцената те изграждат физически език, в който заимстват движения от тренинга, преобръщат ги в непривични му действия (като особено търкаляне по пода, което снема винаги изправеното и изпъкнало тяло на бодибилдъра), цитират  своеобразната хореография на демонстрацията-спектакъл на постиженията на своите силово уголемени тела. Облени в розова светлина, те изглеждат като произведение на поп-изкуството. Хореографията е насочена към усилване на интензитета на сетивното усещане на тяхната маса и телесна плътност, мускулна мощ и енергия, които произвеждат особена еротичност и преформулират традиционните възприятия за качествата на женското тяло.  

                                                                                                              "Жените-чудо", хор. Мелани Лейн (Австралия/ Германия), сн. Hannes Kempert

Накрая всички бяхме по необясним начин хипнотизирани от тези тела, искащи да ги видим в извънестетическа акция на спортистки. Самите изпълнителки коментираха в разговора любопитния парадокс, че техните колеги-професионалисти и почитатели трудно ги възприемат в образа на артистки във физически спектакъл. Сякаш се чувстват застрашени контекстът на изкуството да отнема от реалността и сериозността на техния спорт. Докато естетическият контекст неизменно привнася дистанция и се вглежда повече в стратегиите на „направата“ и политиките на образа. „Жените-чудо“ нито идеализираха женското тяло, формирано от бодибилдинга, нито го делегитимираха. Представлението по-скоро го заяви като форма на себеизразяване, в която има артистичен и също политически потенциал да провокира доминиращите представи за женственост – въпрос на личен избор и техника на постигане.

Постиженията на местната танцова сцена бяха концентрирани в програмата на Българската танцова платформа. Организаторите подходиха към нея напълно честно и прозрачно, включвайки основните играчи в полето с продукции от последните три години. Международните гости бяха впечатлени от тяхното разнообразие, но и коментираха много точните си наблюдения, че трудно може да се забележи някаква логика на приемственост или отделни „школи“ в тях; че има наистина добри изпълнители, но разпространените танцови техники принадлежат основно към последните десетилетия на 20 в. Интересно е, че впечатление им е направило една особена креативност в начина на общуване с публиката в най-различни и непривични пространства. Винаги действа мотивиращо да чуеш ентусиазиран външен коментар, че в българската танцова сцена има много потенциал. С него можем само да се съгласим и да се надяваме на разгръщането му и в бъдеще. А фестивали като „Антистатик“ дават стимул и за това.

Ангелина Георгиева

 

Статията е публикувана в „Литературен вестник“, бр. 18/ 2018

 

 

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.