Print

 свободната сцена на фокус

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

 

 История на вчерашния ден, или на записването като споделеност

 

„Историята на вчерашния ден“ е най-новата хореографска работа на Галина Борисова, която от края на м. ноември се представя в Галерия „Етюд“. Тя е отличима по редица причини. В нея са ангажирани шестима изявени артисти в съвременния театър и танц като Ива Свещарова, Мирослава Захова, Александра Спасова, Вили Прагер, Стефан А. Щерев и Нейтън Купър. Техните тела са впуснати в поетична хореография, която създава усещане за съзерцание на отминал спомен, чиято реалност сякаш ни е обърнала гръб, той винаги ни се явява недостижим и наблюдаван отдалеч в негово вече самостоятелно съществуване. Така и в нито един момент не виждаме лицата на изпълнителите. Галя Борисова твърди, че отправна точка на нейната хореография са дневниците на Л. Н. Толстой и изобщо писането на дневник и споделянето на лични истории. Поканихме режисьора Анна Данкова да сподели своята история, която това необичайно представление е отключило в нея като зрител.

 

Воденето на дневник си спомням като немилостив, хирургически практикум по себерефлексия и откровеност, който, от една страна, носи радостта и удовлетворението на това да се чувстваш изразен, преживял среща със самия себе си, но от друга страна задължително, поради характера на самата практика, обрича на самота, която се еманира в простата картина на затварящите се една към друга страници, изписани в личното мастило на идентичността и почерка. Да водиш дневник е да си затворена книга за света – буквално и метафорично  защото дневникът е интимност, която човек крие „под възглавката“.

„Историята на вчерашния ден“ се случва интимно. Все едно си попаднал на гости на тавана на приятел и внезапно осъзнаваш, че докато седиш на стола, фактически си се разположил едновременно в хола, в дневната, в кухнята и в спалнята му. И си свидетел на всеки един от тези аспекти на живота му. Представлението домакинства обезоръжено от перформативни средства като сцена, осветление, трибуни, които освен че са театрални, някак задължително работят и като защитен механизъм както за изпълнителя по пътя му към ролята, така и за зрителя в психическия му път към сцената. То е вкъщи, на домашно осветление, сякаш си говориш с приятел, тихо, просто, столът скърца, чорапите шъшкат по мокета, дрехите потъркват кожата на тялото...

„Историята на...“ се случва паралелно в три „помещения“ на преживяването, всяко от които има нужда от отделен фокус, което освобождава останалите две за известно време от наблюдение, от „консумация“. Така пърформансът не оставя свидетеля хищно да „поглъща“ сцената, участниците и техните действия. Преживяването е за деликатност, като да оставиш време и пространство на някой да сподели, да изрази нещо лично – време и пространство на взаимно „негледане“, но на присъствие и на двете страни - споделящ и свидетел.

Най-директната, близка до окото картина е природна: фототапет – зелени просветващи листа, хранени от слънцето, стволове на дървета, трева, буйна река; пред него – плоскости от сурова дървесина, подредени като пейка, върху нея три женски тела (Ива Свещарова, Мирослава Захова, Александра Спасова), облечени в камуфлажно- хамелеоново-преливащи цветове на листа, дървесина и кал. Втората по отдалеченост картина се представя от две мъжки тела (Нейтън Купър, Стефан Щерев), седящи на кресла един срещу друг, между тях черно-бяла шахматна дъска с черни vs бели пешки, офицери, цар, царица и т.н.; часовник. Третата, най-далечна картина, е на гръб (Вили Прагер), трака на компютърна клавиатура, разположена на маса, под библиотека с книги. Външното време е спряло,  телата са статични, потракват единствено компютърните клавиши, които в този момент изписват текст, свидетелстващ за будността на психичното време. Черните знаци изпълват с неясен текст светещата в бяло страница и така, в това затворено за външното време пространство, се отваря пространство и за психическото време на свидетеля/зрителя, който някак автоматично започва да асоциира собствения си дневник.

„Историята на вчерашния ден“ прави няколкостепенен превод на човешкия процес на самоизследване. Воденето на дневник, изписването на лични преживявания в текст, е вторичен процес, построен от синтактични структури и логични последователности в пространството и времето, символизиращи един предишен първичен процес на несъзнавани пориви и желания, които най-ясно бихме могли да улавяме или като картини (образи), или като мизансцен (автоматични, несъзнавани жестове на тялото). „Историята на...“ извършва обратния (ретроспективен, изследващ) процес, превеждайки вторичния процес на логоса обратно към първичния - на невербалното тяло и образността.

 

Мизансценът на вътрешното време и пространство – на воденето на дневник  – изследва вътрешната природа (гората), екзистенциалната битка (шаха), съзнателно срещу несъзнавано, логос срещу жест. Мизансценът на саморефлексията е бавен, но сякаш изтощителен, превива тялото навътре към центъра на тежестта, обръща погледа навътре в съзерцанието. Женските тела се прегъват като дървета, духани от вятъра, като влачени от реката; мъжките тела съзерцават ходове на бяло-черния текст, който шахматният мизансцен потенциално би изписал (по-късно става ясно, че полът на тялото няма значение, че в този момент се ползва по този начин за удобство). Дори и изправено, тялото винаги е наведено надолу, в жест на интровертност, оставяйки го без лице, превръщайки го в чист образ. Присъствието в този образ освобождава актьора от личността, от персоната. Няма лице, което да отстоява идентичност, няма его, няма очи. Очите са обърнати навътре, към миналото, което живее тук и сега. Това помага на свидетеля/зрителя в собственото му изследване по простата причина, че го избавя от напрежението на срещата с друга личност. Това тяло може да е на всяко лице, без очи, които атакуват.

„Историята на....“ превежда последователности от изписани думи в картини, които те оставят в „забакващо“, неясно и ирационално състояние, но някак екстатично емоционално. Образите на приведени, лазещи фигури, които, неясно защо, щом се съберат, започват без уговорка да действат обединено, партньорски, да променят картините на живота, да излизат през прозореца, да се връщат. Образи на сухи клони, розов леген, бели ризи по чорапи  избавят от рационалността на вербалния дневник и някак стигат до същността на смисъла, на необходимостта от дневник  – няма отговори (които иначе думите комфортно ни осигуряват), има въпроси, усещаш се объркан, но с ясни чувства.

Почти в края си „Историята на...“ прави един пореден жест на следваща степен на превода и обръща черно-бяла фотография към зрителя. И тогава окото, което през цялото време се е криело навътре в себе си, към миналото си, изведнъж поглежда – гледа дълго, наблюдава експонирането на една история. Окото гледа във фигурите на Лев Н.Толстой и А.П. Чехов. Толстой гледа встрани – към Чехов и му говори, Чехов на преден план е притихнал, слуша, гледа надолу към земята, в съзерцание и съпреживяване на миналото, което събеседникът му в този момент споделя. Подът е черно-бял като шахматна дъска, двамата са седнали около масивна дървена маса (културен артефакт от изсечени от гората дървета, същите, които се превръщат в хартиени листа, поемащи историите ни в дневници). Вербалността преведена в образ. История на споделеността. Защото може би в крайна сметка целият смисъл на записването в личната тетрадка е домогването до споделеност.

PS: Толстой е водил дневник от 18 годишната си възраст до края на живота си, в момента тези дневници са издадени в 90 тома. Когато се женил, той дал на бъдещата си съпруга дневика си да го прочете, искал да е максимално честен. Това според клюките съсипало брака му. Чехов също бил нещастен в личния си живот. И двамата цял живот опитвали да лекуват телата и душите на хората. Чехов твърдял, че не е обичал никога никой друг повече от Толстой. Общуването им винаги е било опосредствано, в повечето случаи през писане.

 Анна Данкова

 

 

ИСТОРИЯТА НА ВЧЕРАШНИЯ ДЕН

Идея и реализация: Галина Борисова

Фототапет: Ирена Цветанова

Дизайн пердета: Ева Гебрева

Участват: Ива Свещарова, Мирослава Захова, Александра Спасова, Вили Прагер, Нейтън Купър, Стефан А. Щерев

 

Проектът се реализира с подкрепата на Министерството на културата и в партньорство с Галерия „Етюд“.

 

 

 

 

 21.02.2018

 

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.