Print

 

свободната сцена на фокус

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура

 Усещане за Бекет

 

"Щастливият Бекет" е най-новата независима артистична работа на режисьора Марий Росен с неговия утвърден екип, част от който са музикантът Константин Тимошенко (Help Me Jones) и сценографката Петя Боюкова. Тук той продължава и успешното си сътрудничество с актрисата Ани Вълчанова, след като изпълнението й във "Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" й донесе награда "Икар" 2015 за водеща женска роля. Те създават интерактивен спектакъл, построен като своеобразна жива инсталация, вдъхновена от последната пиеса на Самюъл Бекет „О, щастливи дни” (1960). В нея авторът-абсурдист създава един от най-ярките образи на човешката ситуация в неговия свят – зарита до кръста в земята, Уини с неизменната черна чанта до себе си посреща с надежда и въодушевление всеки нов ден. Дните й преминават в изпълняване на малки ритуали, в учудващи разсъждения за думите, отминаването на времето, света на предметите, житейските надежди и страхове, докато накрая не се събуди потънала до шия в земята. Екипът на Марий Росен заменя оригиналния текст на пиесата с текстове, които самата публика създава, и позволява на всеки да се огледа в големите въпроси на Бекет към човешката екзистенция. За "Щастливият Бекет" пише Албена Тагарева.

Спектакълът „Щастливият Бекет“ на Марий Росен, Ани Вълчанова, Петя Боюкова и Константин Тимошенко ни пренася някъде в неопределено времепространство, така характерно за света на Самюъл Бекет, където персонажите са „заклещени” между очакването на свършека на света и надеждата за спасение. Още в заглавието авторите поставят широки граници на това, което ни предстои да видим. А то е рефлексия върху усещането за Бекет. Въпросът, който следва да си зададем, е чия е тази рефлексия? Авторите са създали кратък въпросник, който всеки желаещ да се потопи в това преживяване следва да попълни. На пръв поглед списъкът с въпроси прилича на лексикон, но поставени в контекста на Бекет, те всъщност препращат към неговия свят, в който минало и настояще се размиват, усещанията за болка и щастие са избледнели. Още с тази първа крачка към „Щастливият Бекет” зрителят е приобщен в процеса на създаване на един колективен образ и се превръща в съавтор на спектакъла.

Марий Росен използва пиесата на абсурдиста „О, щастливи дни” като „опорна точка” за структурата на „Щастливият Бекет”. Въпреки че на практика по-голямата част от текста на представлението се създава от зрителите, силната драматургична конструкция на Бекетовия текст ярко присъства в него. Върху тази структура се наслояват думите (отговорите на въпросите от анкетата) на всеки от зрителите на конкретното представление. Така то наподобява своеобразен палимпсест, събрал множество версии, настроения и моментни нагласи на различни хора.  

Съвременните наслоявания и интерпретации, привнесени чрез персоналните експресии от страна на зрителите (различни във всяко следващо представление), предлагат възможност за приближаване и приобщаване на Бекетовия свят и проблематика до нашия собствен. Така например темата от пиесата за начина, по който тече времето за всеки от нас и как го възприемаме според личните си малки моменти, находчиво е пресъздадена чрез въпросите от анкетата, които подтикват всеки участник да си спомни на пръв поглед незначителни неща от своето минало. Макар в началото да не си дават ясна сметка за това, отговорите на зрителите се оказват умело преведени през потока на съзнанието на Уини (Ани Вълчанова). Чувайки собствените си думи, всеки може да изгради личната си абсурдна пиеса. Без значение по какъв начин е отговорил на анкетата.

 

Сценографското решение на спектакъла впечатлява с изобретателността си. Нетеатралното пространство, в което екипът осъществява представлението – зала „Пеша Николова“ в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ – поставя много ограничения пред авторите, но в същото време дава и поле за експериментиране. Малката зала на Центъра не разполага с удобствата на театралното оборудване. Този факт предопределя и актьорското изпълнение в логиката на тоталното присъствие. С изключение на актрисата на Ани Вълчанова, останалите членове на екипа участват с двойствени „роли” – както като технически лица, така и като изпълнители. Активното включване на всеки от тях (режисьора, сценографа и композитора) създава динамика, която нарушава монологичността на драматургичната форма. Те влизат в своеобразен диалог с Ани Вълчанова. Този ход, умело вплетен в естетиката на представлението, е свързан с осъществяването на необходимите промени в осветлението, преместването на реквизити и подпомагане на движенията на Ани Вълчанова като Уини, която тук вместо заровена в земята, е заклещена в маса. Обикновено невидимите за зрителското око технически действия, извършвани най-често от хората от службите в конвенционалния спектакъл, тук са поставени като част от драматургията на представлението.

Външните на текста елементи, като присъствието на фигурите на режисьора, сценографа и композитора, привнасят една различна театралност към Бекетовия свят, която го приближава към цирковата атмосфера. Този ефект се допълва и от находчивите и причудливи изобретения на сценографа Петя Боюкова, които изграждат материалния свят на Уини. Тя използва утилитарни предмети – буркани, маса, фенерчета, посуда. Зрителите също допринасят за визуалната среда с предмети, подадени от самите тях. Именно тук обаче се усеща липсата на тяхното по-интензивно включване. Цялата атмосфера, която започва да се изгражда още преди фактическото начало на представлението, предполага и предразполага зрителя да се включи в играта.

Въпреки това обаче екипът успява да създаде един интересен спектакъл, който освен със специфичната си визуална система, провокира и със силното актьорско присъствие на Ани Вълчанова. Предизвикателството пред актрисата е поставено от факта, че във всяко следващо представление голяма част от текста, който тя трябва да произнася, е различен. Този казус е разрешен с технически средства (актрисата слуша текста през слушалки), които обаче Вълчанова е овладява изключително добре и на практика те остават скрити за зрителското око и не нарушават целостта на представлението. Другият интересен момент в изпълнението на актрисата е обиграване на тежка дървена маса, която е част от костюма ѝ. Тя създава действителни трудности за движенията на Вълчанова. Този иначе утилитарен предмет, се превръща както в рокля, която тя внимателно поклаща, така и в непреодолим капан, който я заклещва. Възможността за движение, не само от кръста нагоре, каквито са ремарките на Бекет, но също така и в пространството, придават динамика и особена фриволност на нейния персонажа. Това концептуално решение привнася и на визуално ниво дозата оптимизъм, заложена в заглавието на спектакъла.

"Щастливият Бекет" е интересна театрална игра, в която зрителят е поканен не само да се включи като участник, но и като създател.  

 

Албена Тагарева

 

ЩАСТЛИВИЯТ БЕКЕТ

Идея и режисура: Марий Росен
Сценарий: Марий Росен и Ана Вълчанова
Сценография и костюми: Петя Боюкова
Музика: Константин Тимошенко
Участват: Ана Вълчанова, Марий Росен, Петя Боюкова, Константин Тимошенко

Продуцент: Център за неформално образование и културна дейност АЛОС

Фотограф: Яна Лозева

Представлението е реализирано с подкрепата на Столична програма "Култура" на Столична община за 2017 г.

 

18.02.2018

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.