Print

 свободната сцена на фокус

Новите дрехи на постмодерния танц

© Ian Douglas

 „Какво би се случило, ако постмодернистите в танца от Джъдсън Чърч се включат във воуг баловете в Харлем?“ На този въображаем експеримент, подет от едно от големите имена на съвременната танцова сцена – американския хореограф и изпълнител Тражал Харел, столичната публика стана свидетел в ДНК-Пространство за съвременен танц в края на м. ноември в рамките на програмата „Мигриращото тяло“ . Judson Church is Ringing in Harlem (Made-to-Measure)” е част от серия от представления на Харел под заглавието „Двайсет изгледа, или „Париж гори“[1] в Джъдсън Чърч“. Те изследват две много различни линии в съвременния танц, тръгващи от 60-те години в Ню Йорк: формализма и минимализма на постмодерния танц на Джъдсън Данс Тиътър, и пищността и перформативността на воугинг състезанията в Харлем, които заимстват от конвенциите на модните дефилета. Вместо да илюстрира една историческа фикция, Харел създава трета възможност, в която търси нови вдъхновения и посоки на развитие за съвременния танц, в които по неочакван начин реабилитира високата драма и емоционалността. Обърнахме се към Миряна Ташкова, която изследва на теория и практика воугинг културата, за да сподели своята перспектива на воугър към представлението.

„Сещаш ли се за черно-белия клип на Мадона от началото на 90те?”

 Обикновено така отговарям, когато някой ме попита „какво е воуг?”, в опит да улесня събеседника си. Неизменно следва описване на въображаеми квадрати и правоъгълници и други геометрични форми с ръце, както във видеото към едноименната песен на Мадона. И наистина, популярната изпълнителка и нейният екип са едни от първите, които съзират комерсиалния потенциал на ballroom субкултурата, както и силата на емоционалния заряд на тази форма на движение.

И все пак това би бил прекалено опростен поглед към доста сложните връзки и практики във воуг обществото. Още по-сложна става картината и преживяването на воугинг в Judson Church is Ringing in Harlem (Made-to-measure) / Twenty Looks or Paris is Burning at the Judson Church (M2M), танцово представление на американския хореограф и изпълнител Тражал Харел, което ще наричам по-долу M2M[2]. По думите на Тражал, неговият спектакъл не е нито постмодерен танц, нито воугинг, а нещо трето, което става очевидно още в първите минути на спектакъла.

 Като част от публиката, но и воугър, ще се опитам да създам един вид азбучник на воугинг културата, макар и твърде непълен, за да мога обясня преживяното от мен, както и по какъв начин припознах духа на воугинг в работата на Тражал Харел.

 

А за „автентичност”

R for realness

 

Идеята за “realness”, или автентичното представяне като човек от друг пол, или като хетеросексуален мъж например, е централна част от воуг баловете. Тази маска е често изпипана до съвършенство, като воуг артистите се гордеят със степента си на автентичност. В M2M контрастът между “realness” във воуг и автентичността в постмодерния танц бива изследван, като двете често се преплитат. Плачът и откритото показване на „счупеност” и страдание на сцената ме препратиха към парадокса на това, което се случва по време на воуг баловете. Накратко, те са изпълнени с пищни костюми, грим и прически, изключителна самоувереност и хедонизъм. Извън баловете обаче, членовете на ballroom културата често живеят в бедност, немалко от тях са бездомни и/или секс работници, често изключени от семействата си, поради това че са различни. За мен автентичността се крие в съжителството на душевното страдание, което всеки изпитва в един или друг момент, и еуфорията на воуг танците и баловете, която поддържа воугърите живи. Всъщност Тражал описва M2M като ода за танца като гориво, което ни кара да продължаваме напред.

 ©Chelsea Petrakis

Д за „Да!”

Y for Yass!, W for Werk!, S for Serve!

 

Публиката неминуемо си взаимодейства с воугърите по време на воуг бал. Силно експресивното общуване между участниците и наблюдателите, между MC (церемониал-майстора), съдиите и воугърите, е изключително важно за движението на емоционалния заряд по време на събитието. Когато тримата изпълнители – Андре, Тражал и Тибо – се впуснаха в дефиле и воуг състезание с характерна освободеност и безгрижие, веднага ми се прииска да скоча от стола и да извикам с все сила “Walk for me! Serve!” в знак на одобрение. Бързо осъзнах обаче, че не присъствам на воуг бал, усещайки особената енергия на зрителите около себе си, както и на танцьорите. Останах си седнала. Почувствах се някак си несвойствено, като златна рибка[3] в капка вода. Може би не трябваше, а и имах чувството, че Тражал иска да изпита границите на публиката и да наблюдава взаимодействието на различни публики с M2M. Тази вечер беше ред на сдържана публика.

 

П за „походка”

W for walk, R for runway

 

Още си спомням първия път, когато видях Наоми Кембъл да върви на модния подиум. Вълнението, което изпитах, не идваше от вида на дрехите, с които беше облечена, или от природната ѝ красота. Начинът, по който тя движеше тялото си, носеше съобщение сам по себе си. В търсене на един нов танц, през 90-те Тражал Харел попада на воуг културата и модните ревюта, където открива едно друго лице на пърформънса. Навярно разхождане по сцената изглежда твърде просто и незначително, но когато воугърите ходят, те разказват за себе си. Когато се спират за поза, те отварят вратичка към своята същност и характер. Когато седнат на стол, те не просто отпускат тялото си, а се превръщат в изящна скулптура. В лицето на тримата танцьори на сцената на M2M видях три характера, три силни идентичности, които играеха една с друга и флиртуваха с интереса на зрителя.

 

С засемейство”

F for family, H for house

 

M2M започва с потапяне в атмосфера на неделна служба в афроамериканска църква, със страдателни напеви и повторяемост, напомнящи за госпел традицията: “Momma said… don’t stop”, “Monday blues straight to Sunday blues”. Това приканва публиката да участва в случващото се и по този начин да е част от пърформънса, като съкрушеността на танцьорите се чувства от страна на всеки присъстващ. Тук е моментът да отбележа една отличителна черта на воугинг културата, а именно концепцията за фамилна структура, наричана “къща”[4], която обединява групи от танцьори и пърформъри. Във воугинг културата танцьорите никога не са сами; те си имат воуг майка и воуг сестри. Отритвани от биологичните си семейства поради различната си сексуална ориентация или полова идентичност, те намират дом сред непознати и изграждат силна връзка с тях. Идеята за църквата като място, в което хората намират утеха в колективното, силно отеква в увода и заключителната част на M2M, които играят ролята на своеобразни пролог и екзод.

 

Х за „хумор”

S for shade

 

Насладих се на M2M и на друго ниво. Живецът и безгрижието на танцьорите – постмодернисти за пръв път на воуг бал, бе примесено и с нотки на хумор и закачка един с друг, както и с публиката, което ме озари с усмивка неведнъж. Да, воуг баловете са изпълнени с драма и преувеличения, но в същото време и с постоянна шеговита игра между воугърите, една особена форма на сарказъм, често изразена единствено с езика на тялото, изражението и начина на движение и интерпретиране на музиката. Тази дейност, т.нар. “throwing shade” е централна за съревнованието между воугърите в опит да спечелят наградата в дадена категория по време на бал. В този смисъл M2M не би бил истински сблъсък между постмодерния танц и воугинг културата, ако го приемахме напълно сериозно. И в това няма нищо лошо.

 В заключение бих казала, че зрителят много лесно би се почувствал като аутсайдер по време на M2M, ако влезе в залата с определени очаквания. Воугинг културата не е лесна за интерпретация за страничен наблюдател. Ако се погледне отвъд това обаче, всеки може да припознае себе си в универсалните теми за душевната болка, значението на танца и движението като начини да преодолеем проблемите, които ни измъчват, и връзките между хората, които ги карат да се чувстват по-малко сами.

Миряна Ташкова

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

 

 Спектакълът гостува с подкрепа на Фондация „Америка за България“ чрез Програмата за българо-американски обмен в областта на изпълнителските изкуства, администрирана от Фондация „Арт Офис“. Представлението е част от Международна програма „Мигриращото тяло“ на ДНК, финансирана от Столична програма „Култура” на Столична община за 2017 г.

 

 


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



[1] „Париж гори“ (Paris is Burning) е заглавие на американски документален филм с режисьор Джени Ливингсън (1990), който е заснет в края на 80-те години и представя културата на воугинг баловете в Ню Йорк и участващите в нея афроамерикански, латино, гей и трансджендър общности. Филмът представлява ценен документ за „Златната епоха“ на нюйоркските драг баловете и внимателно изследване на полово-родовата идентичност, расата и сексуалността в Америка. – Б.ред.

[2] Made-to-measure, или „направено по мярка“, оказва спецификата в концепцията на спектакъла на Харел, че се представя в различни „размери“, адаптирани към различни пространства, публики и условия. – Б.ред.

[3]   Fish (рибка) е дума, която се използва в ballroom културата като нарицателно за воугър, роден от женски пол. 

[4] Понятието house идва от „модна къща”, както и в смисъла на дом, като в част от случаите къщите се кръщават на известни дизайнери, напр. Lanvin, или на основателите на къщата, напр. LaBeija.

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.