Print

ХОРЕОГРАФИЯТА КАТО ОТКРОВЕНИЕ

Второто издание на танцовия фестивал Етюди и приятели" на Фондация "Етюд", което се проведе в края на юни в ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс, представи премиерата на новото соло на Галина Борисова „Тук долу всички люляци умират“. За него пише Ангелина Георгиева.

 

Хореографиите на Галина Борисова неизменно съдържат дързък и категоричен жест на себезаявяване. Ирония към „правилни“ форми, тенденции и конвенции, игра с техни емблеми. Те настаниха в танца колебанието и отказа от действие, статичността, чакането, мотаенето, разтеглянето на времето. Те са „органично“ свързани с ярката й личност, която доминира в тях в сдвоеното й определение на артист. До степен, в която в солата й границите между реалното й личностно присъствие и естетизирания фикционален персонаж, който те изграждат, не могат да не бъдат пропускливи. Хуанита Хилдегард Бо, Мария Калас или Антигона – имената на всички тези героини от знаковите й хореографии са като нейни други имена, нейни персони.

Тук долу всички люляци умират“ е ново дългоочаквано соло на Галя Борисова. В него отново могат да се видят отличителни за естетиката на характерния й танцов театър подходи в едно ново качество, сякаш обобщени в кулминационно осмисляне, плътност и цялостност. Поетичното и енигматично заглавие е придружено от не по-малко фаталистично звучащото подзаглавие „Струва ми се тук бих могла да спра“. Изказано в първо лице, то няма как да не се възприеме като споделено твърдение (или въпрос) на самата авторка. Би могло да се съотнесе към факта, че в света на танца дълготрайната й кариера като изпълнител е  респектираща рядкост, която допълнително подсилва уникалността на присъствието й на българската танцова сцена. От тази позиция въпросът за „спирането“ може да се възприеме съвсем лично и конкретно. Но било предвид или въпреки това, „Тук долу всички люляци умират“ („Струва ми се тук бих могла да спра“) е танцово соло, което мисли края в различни измерения.  

За отправна точка Галя Борисова взема „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Прозрачни листове, ръкописно изписани с бележки и цитати от романа, се намират по белите плотове, обграждащи в квадрат сценичното пространство, и очакват зрителите по столовете. Те въвеждат в пространство на пресрещания на потока на мисълта на писателя и потока на разсъждения на хореографката. Емблематичното легло от романа на Пруст, превърнало се в символ на тленността, на преживяванията на едно изпълнено с копнеж и въжделения болно тяло по пътя към неговия край, е материализирано, уголемено, абсолютизирано, изцяло заемайки сцената. Изисканите чаши, наредени по заграждащите я плотове и между изписаните листове, придават някак особена тържественост. Но Галя Борисова няма да ги поднесе сама на зрителите и няма лично да почерпи своите „гости“, както обича често да прави в нейните представления, инсценирайки се като домакин. През цялото време, дори когато директно се обръща към зрителите, тя остава дистанцирана и изолирана в свое пространство.    

Под звуците на Шубертовата „Серенада“ (позната още като „Лебедова песен“), изпълнителката бавно се появява загърната в тъмно палто. Фигурата й изглежда смалена в контраст с мащабния бял чаршаф. Вместо движенията й да отговорят на танцувалността на мелодията, тялото й много бавно прегърбено се свлича на леглото. То плавно се надига и търсещо се озърта нагоре, за да се свлече отново и да се свие, прикривайки глава. Цигулките на Шуберт се сливат с трептящите високи тонове на прелюдията на Вагнеровия „Лоенгрин“, а тялото опипом се плъзга по повърхността на леглото, потъвайки в него, превръщайки се просто в един немощен контур, извън всякаква индивидуалност. То ту спира, ту отново събира сили да продължи, конвулсира в прокашляне. На фона на сюблимната музика всяко усилие да се надигне изглежда като изпълнено с драматизъм геройство. Изобщо в „Тук долу всички люляци умират“ музиката има важно драматургично и смислово значение. Освен Шуберт и Вагнер, музикалният колаж включва още и изпълнения на Леонард Коен, чийто дълбок и чувствен глас пее за отричането от любовта. Докато звучи „Аз напускам масата, аз съм вън от играта“, Галя Борисова, облечена в прилепнала бляскава черна блуза и елегантна пола, обикаля пред зрителите, скача на леглото и чувствено докосва тяло, повдига предизвикателно крак, безучастно повежда нещо като еротична игра. Но чувствеността и еротичността се демонстрират единствено като факт, като породени качества на тялото и наравно с отказ от вкарването им в социалната игра на съблазняване.   

Хореографията на „Тук долу всички люляци умират“ се определя от поредица от откази. Отказ от цялостно изградени и артикулирани движения – те са протяжни или накъсани, единични и повторяеми, спират и продължават или се състоят в предизвикани сякаш от електрошоков удар в самото тяло конвулсии и отскачания. Силно ми се е запечатал образът на мятащите се в цялото си протежение тяло и коси на изпълнителката по поглъщащата я маса на леглото на пронизителния Вагнеров „тристанов акорд“, който шокира възприятията със своята продължителност, без да достига финална точка на успокоение в хармония. Така и „Тук долу всички люляци умират“ сякаш представя едно човешко същество, разпадащо се на съставящите го елементи, „които нямат нищо общо със самите нас“, за които споменава изпълнителката в свой монолог. „Разбудени от сън“, те извират от тялото, без да достигат хармонично успокоение.  

Неподражаемо е умението на Галя Борисова да придава тържествена, дори оперна театралност в най-драматичните моменти в своите хореографии. След като оставя за момент сцената празна, изпълнителката отново се появява в тишина, в дълга вечерна рокля с кадифени ръкавици до лакти. Бавно слагайки очила, тя зачита без патос от червена тетрадка монолог – откровение за любовта, тъгата, приятелството и смъртта, за несигурността на познанието на самите себе си. То се плъзга под мимикриращата автобиографична и мемоарна форма на романа на Пруст и, облечено в неговия стил, спокойно заявява декларативен отказ от тях. Като разчистване на пътя към края. Характерната за хореографката ирония тук присъства като борбен ироничен смях, отпратен сякаш в лицето на съдбата, преминаваш в стенещ вой отново под героични Вагнерови звуци. Успокоението, вътрешното помирение и хармония настъпват единствено в примирението. Не ми се е случвало да видя в съвременния танц онзи класически театрален, пренатоварен от употреба и история жест на издигната нагоре, към светлината, обвързвана с образа на божественото, ръка, така преоткрит, на място и истински изпълнен, както в последната сцена от солото на Галя Борисова. Вече уютно настанена на своето ложе, подпирайки се на една ръка, под красивата музика на струнен квинтет на Шуберт, в който цигулките игриво се надпреварват във високите гами,  изпълнителката отправя поглед нагоре, сякаш общува с нещо възвишено и много съкровено, което иска да достигне. Изучава го като светлината на слънчев лъч, който в монолога даваше надежда, опипва го с ръка, играе със сноповете му. И накрая самата тя се слива с леглото и изчезва.

„Тук долу всички люляци умират“ остава в съзнанието като въздействащо екзистенциално откровение за човешката крайност и, струва ми се, е едно ново продължение за хореографа Галина Борисова.

Ангелина Георгиева

“Тук долу всички люляци умират”
(Струва ми се тук бих могла да спра

идея, реализация и изпълнение: Галина Борисова
драматургичен консултант: Боян Манчев
музикален консултант: Румен Бальозов
сценография, костюм и осветление: Ралица Тонева
репетитор: Елисавета Маринова

 

Текстът е написан за в-к "Литературен вестник" и е публикуван първо в бр. 26/2017.

 

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.