Print

 свободна сцена на фокус

   Невидими №2: 復

  За най-новия спектакъл "Невидими #2: Фу” на Студио за документален театър „Vox populi” пише Асен Терзиев.

Безспорно едно от най-интересните имена, които сезон 2012/2013 изведе напред в афиша на най-новия български театър, е на Студиото за документален театър „Vox populi”. За малко повече от година, откакто съществува, колективът от млади артисти и изследователи (сред тях има актьори, сценографи, културолози, журналисти и др.), воден от режисьора Неда Соколовска и приютен в Център за култура и дебат „Червената къща”, реализира цели четири проекта („Невидими 1”, „Яце форкаш”, „Майките” и „Протест.mp3”), два от които се наредиха сред постиженията на театралния сезон – „Яце форкаш” спечели наградата „Икар” за драматургичен текст и попадна в програмата на МТФ „Варненско лято” 2013, а „Майките” бе номиниран за „Аскеер” в категориите „най-добро представление” и „режисура”. На 24 юни се състоя и премиерата на най-новия им спектакъл със странното име „Фу”, който също притежава силния потенциал да се превърне в едно от ярките театрални събития на предстоящия сезон. 

 Основният отличителен белег на документалния театър е, че работи с действителността, с истински случилото се, с човешката автентичност – такава, каквато тя достига до нас през историята, спомена и документа. Ако използваме жаргона на киното, става дума за нещо като „театър по действителен случай”. Стратегиите, които театралната сцена използва за представяне и четене на действителността, са разнообразни. Що се отнася до представленията на “Vox populi”, характерното за тях е, че са създадени на един и същи принцип – техниката “verbatim” (т.е. предаването дословно, дума по дума), превърната в ефектен театрален ход. Това означава, че текстът, който се чува в представлението, не е художествен, а взет направо от живота. Онова, което преди всичко занимава артистите, е откриването и осветляването на живи и значими социални проблеми, улавянето и даването на глас на автентичния човешки опит. Фактически драматургията във всяко едно представление е изградена от записаните думи в многобройните интервюта, които артистите правят за всеки проект. Те идват от хора с двигателни увреждания („Невидими 1”), от изчезващите жители на родопските села („Яце форкаш”), от жени, преживяли бременност („Майките”). Техните уникални гласове се наслагват един върху друг, взаимопроникват се и преливат в нестихващия и шумен разговор върху онази, едновременно най-абстрактна и най-конкретна тема - живота с другите, живота заедно. Разликата с традиционната пиеса е, че представленията на “Vox populi” не представят единна история, художествено композирана чрез персонажи, взаимоотношения и разгръщащ се в ритъма на определен брой действия сюжет, а създават среда, в която да могат да са чуят много истории едновременно. Те потичат към зрителя по различни канали – някои се разказват като притчи, други се споделят като лични преживявания, трети са записани в песни или на видео, четвърти се носят безмълвно в костюмите и предметите, подредени по сцената или остават намекнати в жестовете и интонациите на изпълнителите като тайна, която все още не знае как да бъде изречена. Някои от тях са завършени и смислени като поучителни приказки, други са хаотични и объркани като брътвежите на луд. Единственото общо между тях е, че са живи и истински.

 

Фокусът във „Фу” са китайците в България. През интереса към „чужденците”, „азиатците”, „неевропейците”, които сме свикнали да възприемаме като част от естествения колорит на пазара, магазините за един лев или китайските ресторанти, артистите отново се опитват да събудят в зрителя способностите за толерантност, емпатия, вчувстване, разбиране – всичко онова, което трансцендира различията и ги превръща в нещо разпознаваемо и човешко. Чаровното в спектакъла е, че бяга от претенциите да прави някакъв сериозен културологичен или социологически  анализ на китайската диаспора у нас, както и да се поддава на популярния в масовата култура вкус към екзотиката, който в крайната си фаза си е чист фетишизъм. Всъщност едно от най-симпатичните качества на представлението е, че вкарва риска (което означава и възможността за провал) не само като част от своята стратегия, но и от крайния резултат. На сцената оживява странен спектакъл, който звучи откровено сурово, незавършено и хаотично. Той отказва да заведе публиката до някаква висока смислена точка, от която цялото съдържание изведнъж да се яви обозримо и разбираемо като географска карта. Тук става дума за постмодерно представление par excellence, което трудно може да се „съзерцава” (ако използвам речника на Бенямин). То интригува, разсмива, замисля, озадачава и стъписва, като от зрителя се очаква да се намеси и да започне да сглобява пъзела от всичките възможни клишета за „китайци и китайска култура”, изложени на сцената – от червените фенери и китайски ветрила, през даоистките притчи и действителните истории за бедност, насилие, оцеляване на ръба, разказани с безобразно смешни акценти, през плавните движения на Тай-чи и танците на Пекинската опера с нейните пъстри костюми и ярък грим, през кухнята в китайските ресторанти и светещите силиконови топки... На няколко пъти в представлението актьорите Пламен Великов, Мила Банчева, Тодор Близнаков и Деница Даринова започват откровено да разказват за самите трудности в проекта – за страха и нежеланието на хората да споделят за себе си, за романтизираните представи за „другия” и заключването в идеални, но фалшиви стереотипи и тяхното неизбежно сгромолясване пред хаотичната, но неподправена автентичност на живия човек. Онова, което остава, е удоволствието от самия процес на споделяне, от самия акт на отваряне към нещо различно и недотам лесно смилаемо, към който спектакълът приканва.

        Вслушването в многогласието на „Фу” е вълнуващо и обогатяващо преживяване. Камерността на залата на „Червената къща” по принцип предполага скъсяване на традиционната дистанция между играещи и гледащи, но спектакълът я намаля допълнително като разполага част от зрителните места и върху самата сцена, в непосредствена близост до актьорите, докато режисьорът Неда Соколовска седи сред публиката и задава въпроси на актьорите, които сякаш говорят ту на нея, ту на зрителите. Основният художествен смисъл на този, по своята природа брехтиански, пространствен и постановъчен ход (вече използван и в предишни представления на компанията), е да направи видимо онова, което спектакълът обикновено скрива – работния процес, самото слагане на маски и роли. Това създава особена вътрешна динамика в процеса на самото гледане и кара зрителя не само да следи и подрежда показваните истории и знаци, но и постоянно да сменя режима на вниманието си на различни честоти, понеже онова, което му се явява, проблясва в различни пулсации - ту като театрална илюзия, ту като документална истина.

Да вземем, например, начина, по който текстът играе в представлението. По-голямата част от думите, които чуваме, са разкази на китайци, които актьорите възпроизвеждат. И те го правят буквално, по начин, който в един традиционен спектакъл би изглеждал абсурден. Със слушалки в ушите, те пускат на mp3-устройства записаните интервюта и започват да възпроизвеждат на глас чутото по възможно най-буквалния начин. Тук рискът да се получи безвкусна имитация е много висок – например, актьорите имитират буквално неправилните акценти и странни интонации на чужденците, което в друг контекст би звучало като подигравка. Докато всъщност се получава нещо съвършено различно и много въздействащо, тъкмо защото вниманието на гледащия е принудено постоянно да сменя своя фокус, ако иска да избистри образа, ако иска да види ясно. Когато, например, слушаме автентичния разказ на един китаец, в който той споделя за най-обикновени човешки неща (за момичето, в което е бил влюбен и трогателно-старомодния начин, по който я ухажвал, за песните, които обича, за храната, която му е вкусна), пред себе си не виждаме разказващия човек, а само един актьор, облечен нормално, без театрален костюм или грим, изцяло съсредоточен в усилието да опита, макар и за кратко, да се пренесе във, да обитава чуждия глас. И той се опитва да го направи по силата на онази отдаденост, с която децата вярват, че стават животни, без да спират да са деца. Театралността и документалността се смесват дълбоко, като в прочутата притча за китайския философ Джуандзъ, който не бил сигурен дали е човек, сънуващ, че е пеперуда или пеперуда, сънуваща че е човек. Игровият инстинкт, освободен във „Фу” и впрегнат в изграждането на софистициран и сложен театрален език, превръща имитацията във форма на откровение. Когато актьорите повтарят ритъма и мелодиката на чуждия говор, с неговия смешен акцент и неправилен словоред, те не се опитват просто убедително да го възпроизведат (ако възпроизводството беше целта, то едно видео или самият аудиозапис биха свършили много по-добра работа от изпълнителите), а да го направят по-близък. Стремят се да открият място и ситуация, в които чуждият разказ да стане неразделна част от личния, а чуждият глас да може да се чуе единствено през собствения. "Невидими #2: Фу” , както всички останали спектакли на „Vox Populi”, е покана към такова търсене на територията на театъра, в самото случване на театралното събитие.

Асен Терзиев

 

 Невидими #2: Фу

режисура: Неда Соколовска

хореография: Николина Тодорова

сценична среда: Деница Аргиропулос

обработка текст: Мириам Кожа

участват: Пламен Великов, Мила Банчева, Тодор Близнаков, Деница Даринова

фотограф: Стефани Ханджийска

Част от рецензията е публикуван в Литературен вестник, бр. 25, 3-9.07.2013

 

 Статията се публикува като част от рубриката "Свободната сцена на фокус", която се поддържа с подрепата на Национален фонд "Култура". 



 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.