Print
свободна сцена на фокус

Ефектно и ефективно в "а(е)фектно"

Единият от проектите в рамките на програмата "три3ависим" - "а(ефектно)" на Ива Свещарова с изпълнителя Виолета Витанова, бе показан няколко пъти в независимото пространство на "Червената къща". Критикът и режисьор Ани Васева разсъждава върху спектакъла на желанието и диалектиката на съблазняването.

 

 

Познаваме Ива Свещарова като талантлив хореограф и изпълнител, както и като активна фигура в борбата за оцеляване и структуриране на полето на съвременния танц (и един от организаторите на фестивала за съвременен танц  и пърформанс Антистатик). Ясно разпознаваеми черти на нейните спектакли са внимателно изработената структура, прецизността, задълбоченото изследване и внимателна работа с материала.  Тези качества присъстват и в новото й представление „а(е)фектно”. Нейният партньор на сцената Виолета Витанова е също добре познато име от сцената на съвременния танц в България.

В първата една трета от „а(е)фектно” не виждаме лицата на изпълнителките. Изключително бавната промяна на положението на телата на Ива Свещарова и Виолета Витанова задържа напрежението на скриването, на отчаяни, уморени или дори чудовищни - поради, като че ли, липсващите анатомични части и крайници - пози. Влачене, притегляне, свиване, притискане към пода или стената. Безглави фигури, облегнати на стената или свити в ъгъла. Бавното, но пълно с динамика движение е свръх-концентрирано и вместо да приспива или уморява, изостря вниманието.

Телата, обърнати с гръб към нас не са „самовглъбени”, не са фиксирани в самите себе си, а в премахването на контакта „очи в очи” и осъществяването на нов вид контакт – техните гърбове ни гледат. Безглавото тяло образува нови органи – кълбата на ханша водят тялото, накланят „глава”, извивката на гръбнака се навежда с интерес. Когато главата, лицето и очите са изолирани, по повърхността на гърба израстват нови очи, краката-пипала опипват близките повърхности, подмишниците слушат. Движещото се „наопаки” тяло – водено от коленете или стъпалата, формира нов нос, нови пипала. Постепенно забързвайки се, обръщайки се към зрителите и в този смисъл – нормализирайки се (с придобиването на глава и лице), фигурите стават човешки, влизат в общ ритъм, започват да следват обща траектория на движение. Кривата става по-рязка, сменят се скорости, появяват се остри ъгли. Появява се синхрон. И в синхронизираните движения се разгъва изцяло човешката фигура – неочаквано дълга и подмолно агресивна. Като че ли току-що откритото тяло открива и своите сгъвки и заоблености. Но това не е детското откривателство или възстановяване на русоисткия човек, разкриващ чудесата на природата. Това е едно откриване, съдържащо предварително знание, в което „намирането” на чупки и изпъкналости е насочено към другия – към втория човек на сцената и/или към зрителите в залата. Движения, които загатват съблазън и които по-късно ще се развият в зрелище на примамването, но които на този етап изглеждат уж-случайни, полу-гимнастика, полу-раздвижване. Влизайки и излизайки от синхрон, сменяйки „случайното” с очевидно подреденото, двете фигури разгръщат спектакъла на предизвикателството, който през цялото време настоява, че е именно спектакъл – разиграна свръх-емоционалност, зад която стои хладното присъствие на безглавите чудни животни от началото, странността на неуместните за един истински спектакъл на съблазняването деформации, прилики, спирания, обръщания. Играта на съблазняване е крива, защото целта й не е съблазняването, а самата игра. Цикъл, който се затваря в способността си да преиграва до безкрай собствения си спектакъл.

 

           В констраст с влаченето и притискането от първата част, подскачането, тресенето, разкрачването от втората част на представлението разкрива телата на изпълнителките в пълнота – изчезналата мистерия на безглавото тяло е заменена от демистификацията на „забавата”, която обаче на свой ред извършва друго замаскиране. Защото в жизнерадостното гънене и разтърсване на тялото, в шпагатите и заставанията на глава, в опъването на краката и сгъването на кръста се крие тайната на самосаботиращото се съблазняване – съблазняване, което не търси своето „второ действие”, не търси реализацията на желанието, което потенциално би могло да предизвика.

        Постоянно сменяните изострени, преувеличени пози на съблазняване се превръщат в забавен спорт – съзтезание по сочност. И това е обратния жест на бавната трансформация на безглавите тела от първата част на спектакъла. Ако началните меланхолични отпуснати фигури плават в гъстото, плътно напрежение на анти-събитийността, то развихрените, насилено жизнени и свръх-опитимистични, ефектни пози и физиономии от втората част на спектакъла порят пространството със своите десетки активни, стегнати пипала. В един момент Ива Свещарова и Виолета Витанова събличат горните си блузи и отдолу се появяват фланелки с техните собствени снимки със „съблазнителни” физиономии. Мултиплицирането на образа на предизвикателността превръща сцената в пренаселено място – тя отново е заета единствено от двете изпълнителки, без декор и реквизит, без други хора, но усещането за скупчване, едва ли не за тълпа идва едновременно от лицата и телата, открити навън – към реалните зрители в залата и към хиляди други фиктивни наблюдаващи навсякъде наоколо, както и от шупливата енергичност (не е случаен прехода малко по-късно в представлението към инсценировка на „мотивационни речи”, в които налудният поглед на Виолета Витанова внася и едно, можем да кажем извънземно качество). Вибриращите кореми, крака, ръце, тазове, тресящите се глави, въртящите се вратове се „разбесняват” постепенно – преходът от фаза 1, фазата на бавната динамика, е довел, през спортната състезателност по съблазняване, до истерична форма на танцова надпревара, в която движенията са до такава степен гимнастически свръх-еротизирани, че почти губят еротичното си качество.

       Хладината и дистанцията са качества, които обвиват целия спектакъл, те са живата връзка между почти статичните безглави тела и разпенените, бълващи усмивки и закачливи подвиквания танцьорки. Дори и в най-„разгорещените” танци студът остава – изпълнителките не се разтварят в усещанията, а оставайки на повърхността на свръхекзалтираните маски, запазват абсолютна „синтетика” – не „емоционална” „естественост”, а „рационална” „изкуственост”, т.е. добре премерен и фино изработен спектакъл в спектакъла, спектакъл на вкаменената афективност, която в действителност е точна, целенасочена ефективност. И то ефективност не в посоката на съблазняването, на раздразването на похотливи желания, а ефективност в замразяването на желанието, в неговото видоизменяне и преобръщане в крачка назад. Ефективност чрез прекъсването на логиката на движението.

    „а(е)фектно” е прецизен и въздействащ спектакъл, в който двойнственото присъствие на подобните, но различни фигури на двете изпълнителки разтваря потаен свят, в който желанията не са това, което са.

 

а(е)фектно

идея и реализация: Ива Свещарова

участват: Виолета Витанова и Ива Свещарова

драматург: Мира Тодорова

фотограф Марица Колчева

благодарности на: Гьоте-институт в България и Станислав Генадиев


Статията се публикува като част от рубриката "Свободната сцена на фокус", която се поддържа с подрепата на Национален фонд "Култура".

 

                                                                                     
 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 2.5 Bulgaria License.